Краят на кръга

— Трюгве Арнцен не ти ли е разказван за това? — пита. — Или Лайлуърт?

— Трябва да са забравили да го споменат. Разбира се, знам, че татко е работил в Оксфорд. Но не и че Лайлуърт е бил там.

— Именно баща ти запозна Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен.

— Значи татко и Лайлуърт са били състуденти?

— Работиха заедно върху монография, която привлече определено внимание.

Мислите ми блокират.

— Имаш ли я? — питам.

Тя посочва към лавицата с книги.

Ставам бавно и отивам при лавицата, където прокарвам показалец по гърбовете на книгите.

— Третата лавица — упътва ме тя. — До атласа. Черна, лепена.

Издърпвам монографията. Дебела е. Хартията е започнала да пожълтява и да се напуква.

„Comparative Socio-Archaeological Analysis of InterContinental Treasures and Myths“31 — прочитам на корицата. „От Биргер Белтьо, Чарлз де Уит и Греъм Лайлуърт, Оксфордски университет, 1973 г.“

— За какво се отнася?

— Откриха връзки между определен брой религиозни митове и археологически открития на съкровища.

Чудя се защо професорът и мама са скрили екземплярите, които татко несъмнено е оставил след себе си.

Прелиствам монографията наслуки. На страница втора виждам посвещение, което е задраскано с туш. Повдигам хартията срещу светлината: „The authors wish to express their greatest respect and gratefulness to their scientific advisors, Michael MacMullin and Grethe Lid Wien“32.

Хвърлям изумен поглед към Грете. Те премигва в отговор.

На страница 54 прочитам няколко абзаца от главата за откриването на Свитъците от Мъртво море33 в Кумран. На страница 466 — това не е някой непретенциозен, набързо списан труд — се натъквам на бележка под линия от десет страници, прокарваща паралел между съкровището Хюн34, открито в Йовре Айкер през 1834 г., и артефакти от гробовете при Агия Фотия35 на остров Крит. Търся в индекса манастира „Верне“, но не намирам препратка. Не и докато показалецът ми не стига до Varna Pages 296–301.

Главата носи заглавие: „The Octagon of Varna: The Myth of the Shrine of Sacred Secrets“36.

Докато отварям на съответната страница, пада някакъв разделител. Визитна картичка. Стара е, внушаваща респект. „Чарлз де Уит — Лондонска географска асоциация“ С рефлексивно движение пъхам картичката в джоба си, докато същевременно прелиствам главата.

Чета бързо. За няколко минути съм преминал през текста, който разказва мита за осмоъгълен храм — октагон, построен от Ордена на йоанитите около реликва, за която се говори, че носи, ако съм разбрал текста правилно, послание от божествено естество. Може би от времето на Исус. Може би от времето на кръстоносните походи. Не е съвсем лесно за разбиране. Може да съм се объркал. Четях страшно бързо.

— Може ли да я заема? — повдигам книгата. — Бих искал да я прочета по-задълбочено.