Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Като участник в битката при Ладе би трябвало да мога да разказвам много за нея, но тогава не познавах все още морския бой и дори ми беше трудно да различавам корабите един от друг. Ала седмици след това и самите моряци се препираха, тъй като всеки помнеше боя по различен начин.
Моята неопитност ме накара да се удивя наистина, когато след някое време забелязах на палубата сандъци, пълни с монети, скъпи оръжейни трофеи, бокали за жертвоприношения, огърлици от скъпоценни камъни и други ценни вещи. Оказа се, че докато аз се бях сражавал не на живот, а на смърт, хората на Дионисий бяха намерили време да издирят всички тези ценности и да оберат пръстените и гривните на вражите трупове, като за по-бързо им бяха отрязвали пръстите или целите ръце.
Дионисий беше във възторг от финикийския кораб. Той галеше и почукваше по кедровата му обшивка, оглеждаше всяко помещение, разгледа внимателно дори и пейките на гребците:
— Ето това се казва кораб! Ако имах сто такива съда, аз с екипажа си от Фокея бих се превърнал в истински властелин на моретата!
Статуята на корабното божество той дори не докосна, напротив, след като му принесе жертви, се помоли:
— Помогни ми, о, финикийски боже! Който и да си ти — защити ни!
Остави всичко, както си беше, а финикийските щитове и бойни отличия разпредели между своите воини и на трите кораба. Но на носа на финикийския кораб заповяда да се изрисуват две огромни очи, за да не се изгуби дори и в най-отдалечени води.
Привечер морето около нас опустя, но Дионисий се страхуваше да се приближи към брега и заповяда на съдовете да плават близо един до друг, тъй че да чуваме плясъка на греблата, а гребците се сменяха по-често от обичайното.
От всички страни се носеха жалбите и стенанията на ранените. Нямахме никакви лекове, тъй че раните се почистваха само с морска вода и се намазваха със смола. Самият Дионисий имаше множество рани, а пък Дорией беше пострадал от страшен удар с весло по главата си. Шлемът му се беше пробил, та когато го сне от главата си, той изохка от болка — заедно с шлема се откъсна и парче от кожата с косата. Но след това се разсмя мъжки и каза, че има нужда повече от ковач, отколкото от лечител.
През печалната нощ, която последва, виждайки около себе си толкова много страдание, аз се срамувах, че бях останал невредим, и по страните ми се стичаха сълзи. Плачех за първи път от времето, когато Хераклит ме изхвърли от дома си и ме нарече неблагодарник. Хераклит не можеше да ми прости това, че и аз заедно с другите бях танцувал танца на свободата и бях помогнал на жителите на Ефес да прогонят Хермадор.
Изневиделица пред мен застана Дионисий. Той прокара ръка по страните ми и попита учудено:
— Защо плачеш сега, Турмс, ти, който се смееше по време на боя — когато смъртта косеше наоколо ни хората?
— Прости сълзите ми — отвърнах му аз. — И сам не зная защо се леят. Навярно не е защото йонийците изгубиха сражението. Не ми е жал и за самия мен. Но как да не плача, като си спомня изпълнения с благоухания въздух в дома на учителя ми! Виждам восъчните плочки, чувствам насмешливата мъдрост, която цареше там! Та той самият ми откри, че най-дългия път, който човек извървява, е пътят към себепознанието и никому не е писано да достигне до края му. Ето защо плача. — Притиснах силната ръка на Дионисий до бузата си и продължих да хленча: — Някога Диона ми подхвърли ябълка, на която беше изписано името й. И тази ябълка беше по-ценна за мен от цялата мъдрост на учителя ми. Заради нея аз кръжах в танца на свободата. Заради нея хвърлих горяща факла в храма на Кибела в Сарди. А сега проливам сълзи и нямам сили да си спомня лицето на Диона. Наистина, нищо не е постоянно, всеки миг всичко се променя. Променям се и аз. Всичко — даже земята и водата — се е родило от огъня и някой ден отново ще се превърне в огън. Самият бог — това е нощта и денят, зимата и лятото, гладът и пресищането. Затова и той е непостоянен — като тлеещо благоухание. С всеки нов мирис той получава ново име.
Дионисий докосна челото ми и попита угрижен:
— Да не са те ранили в главата? — Помириса въздуха, наплюнчи пръст, за да провери посоката на вятъра, заслуша се в плисъка на водата зад кърмата, огледа звездното небе и най-накрая каза: — Аз съм прост човек, но разбирам от морски течения и ветрове и знам как е построен корабът. Ако беше прост моряк, щях бързо-бързо да пресуша сълзите ти с камшика си. Но ти си ми приятел. Така че ти разрешавам да си избереш най-красивата огърлица от плячката ни — само и само да спреш да цивриш. Плачът ти ми действа по-лошо, отколкото бойният вик на персите.