Нулев брой

— Не, разбира се, че не вярваш в това, което говориш, но очевидно си приел да се хванеш на хорото и го правиш с един цинизъм… как да го нарека… изпълнен с веселие.

Изпълнен с веселие? Тя беше смесица от веселие и меланхолия и ме гледаше с очи (как би казал някой лош писател) на кошута.

На кошута? Стига де, докато вървяхме, ме гледаше изотдолу, защото бях по-висок от нея. Това е. Всяка жена, която те гледа отдолу, прилича на Бамби.

Междувременно бяхме стигнали нейното барче, тя отпиваше от белинито си, а аз се чувствах отпуснат пред своето уиски. Отново гледах жена, която не беше проститутка, и ми се струваше, че се подмладявам.

Може да беше от алкохола, но вече го бях ударил на откровения. Откога не си бях изливал душата пред някого? Разказах ѝ, че някога съм имал съпруга, която ме е зарязала. Разказах ѝ как ме беше спечелила, защото веднъж, в началото, за да се оправдая за някаква каша, която бях забъркал, ѝ казах да ми прости, защото съм глупак, и тя ми каза: „Обичам те въпреки че си глупак“. Подобни неща могат да те накарат да полудееш от любов, но после тя сигурно осъзна, че съм по-глупав, отколкото може да понесе, и всичко свърши.

Мая се смееше (какво хубаво любовно обяснение, обичам те въпреки че си глупак!) и после ми разказа, че макар да била по-млада и никога да не се била мислила за глупава, и тя имала нещастни любови, може би защото не можела да понася чуждата глупост, а може би защото всички на или малко над нейната възраст ѝ изглеждали незрели.

— Все едно аз съм зряла. Виж ме, почти на трийсет съм и още съм мома. Просто никога не сме доволни от това, което имаме.

На трийсет? Във времената на Балзак жената на трийсет години е вече повехнала. Мая изглеждаше като на двайсет, ако не броим няколкото малки и съвсем тънки бръчици около очите, сякаш беше плакала много или не понасяше светлина и непрекъснато присвиваше очи в слънчевите дни.

— Няма по-голям успех от приятната среща между два провала — казах и в мига, в който го изрекох, се уплаших.

— Глупчо — каза тя грациозно. После се извини, засрамена от прекалената фамилиарност.

— Не, всъщност ти благодаря — казах аз. — Никой не ме е наричал глупчо толкова прелъстително.

Бях минал всякакви граници. За щастие тя бързо смени темата.

— Толкова искат да приличат на Harry’s Bar — каза тя, — а дори не знаят как да си подредят алкохола. Виж, между бутилките уиски има една с джин „Гордън“, а „Сапфир“ и „Танкерей“ са на друго място.

— Какво? Къде? — попитах, загледан пред себе си, където имаше само други маси.

— Не бе — каза ми тя. — На бара.

Обърнах се. Права беше, но как можеше да си мисли, че аз виждам същото като нея? Това беше само намек за откритието, което щях да направя след време и с помощта на онзи клюкар Брагадочо. В момента не обърнах особено внимание и използвах случая да поискам сметката. Казах ѝ още една-две утешителни фрази и я изпратих до една голяма врата, през която се виждаше вход за работилница за дюшеци. Явно въпреки телевизионните реклами на матраци с пружини все още съществуваха дюшекчии. Тя ми благодари.