Сънища за богове и чудовища
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712435
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънища за богове и чудовища». Краткое содержание книги:
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали. Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи...
Историята на Кару и Акива свършва тук. Една приказна история, в която демоните не са толкова страшни, а ангелите не са това, за което ги мислим.
Разполагаха даже с нужник и вода за миене. Имаше хамаци, на които да спят, и дрехи за смяна от лека плетена материя, така че да свалят черните гамбезони7 и доспехите, ако желаят -вече всички го бяха направили. Храната беше в изобилие и много по-добра от онова, на което бяха свикнали: бяла риба и пухкав порест хляб, а плодовете какви бяха само! Някои имаха вкус на мед и цветя, бяха с дебела кора, оскъдна сърцевина и пъстроцветни. Имаше плодови пити с дребни жълти плодове по тях и черупчести пурпурни топчета, които не проумяваха как да разчупят, след като, естествено, им бяха отнели всичко остро. Други пък имаха остри бодли, под които се криеше яйчен крем; първо на тях се нахвърлиха. Срещаха се обаче и такива, които нито един от тях не успя да преглътне: подозрително розова месеста сфера почти без вкус, която цапаше като кръв. Така си останаха недокоснати в плитката кошница край вратата.
Мелиел не можеше да се отърве от мисълта с кои от тези плодове - ако изобщо е имало някой от тях - е била пълна кошницата, която така разяри баща им с мистериозната си поява край неговото легло.
На вика u никой не отговори, затова тя пак заблъска по вратата.
- Ей! Има ли някого? - Този път имаше намерение да добави неохотно и едно „моля“ и се подразни, когато ключът на секундата се превъртя в ключалката, сякаш Айдолен - разбира се, че беше Айдолен - само е стояла тук и е чакала това моля.
Стелианското момиче, както обикновено, беше само и невъоръжено. Носеше проста, богато надиплена туника от бяла тъкан, завързана на едното u загоряло рамо, а черната коса, сплетена като лозница, беше събрана на другото. Бродирани златни ленти се виеха равномерно по двете u тънки ръце, а ходилата u бяха боси и тази смущаваща интимност стъписа Мелиел. Уязвимост. Уязвимостта, разбира се, беше илюзорна.
Нищо във външността на Айдолен не подсказваше, че тя е воин. Същото важеше и за останалите стелиани, както и за факта, че изобщо имаха армия. Тази млада жена обаче несъмнено имаше превес, когато отрядът на Мелиел... беше заловен. Заради онова, което се случи тогава - Мелиел все още не можеше да го проумее, - макар да бяха дузина закоравели воини от извънбрачните срещу едно-единствено фино и елегантно момиче, на никого не хрумна да се опитва да бяга.
В Айдолен - както и навсякъде из Далечните острови - имаше нещо повече от красота.
- Добре ли сте? - попита елегантното момиче със стелиански акцент, способен да смекчи и най-острите думи. Усмивката му излъчваше топлина; погледът на огнените стелиански очи танцуваше наоколо, докато ги поздравяваше с жест - нещо като свиване на дланта в шепа и протягане, замахване на усуканата със златна лента ръка, като да ги събере всички наедно.
Воините един по един измърмориха нещо в отговор. Без значение мъже или жени, всички бяха като хипнотизирани от загадъчната Айдолен с танцуващите очи, но Мелиел прие жеста u с подозрение. Тя беше виждала стелианите... да вършат разни неща... със също толкова грациозни жестове, безброй други неща, затова би предпочела момичето да държи ръцете си прибрани плътно към тялото.
- Всичко ни е наред - отвърна Мелиел. - За затворници. - Сравнен с този на момичето, говорът u прозвуча вулгарно дори в собствените u уши, а гласът u излезе дрезгав и яден. Почувства се странно тромава, също като железен меч. - Какво става навън?
- Нещо, което по-добре да не беше ставало - безгрижно отвърна Айдолен.
Това беше много повече от всичко, което Мелиел беше успяла да изкопчи от нея досега.
- Какво точно? - настоя Мелиел. - Какво не е наред с небето?
- Уморено е - отвърна момичето и в очите му проблеснаха искри, сякаш някой беше разръчкал жарава с ръжен. Също като очите на Акива, помисли си Мелиел. Всички стелиани, които успяха да видят досега, имаха такива очи. - Има болежки - добави Айдолен. - Много е старо, както знаете.
Значи небето било старо и уморено? Абсурд някакъв. Явно се занасяше с тях.
- Това има ли нещо общо с Вятъра? - попита Мелиел, подчертавайки главната буква, за да го открои от всички други ветрове, духали някога.
И наистина - да наречеш това „вятър“, бе все едно да кажеш, че буревестникът е птица. Мелиел и нейният отряд наближаваха Калифас, когато ги връхлетя, подбра ги като разпиляна перушина и ги изтика обратно натам, откъдето бяха дошли, заедно с всичко попаднало по пътя му във въздуха - птици, пеперуди, облаци, даже буревестници, - както и с много други неща от повърхността на земята, които се бяха оказали недостатъчно здраво закрепени: цели клони от нацъфтели дървета и парцали морска пяна.