Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
— Не, разбира се. Но снощи това момиче е станало жертва на възможно най-тежкото престъпление. Моята работа е да открия кой е извършил това. Засега единственият човек, свързан по някакъв начин с момичето и същевременно свързан с откриването на тялото, сте вие, господин Гилби. Повече от ясно е, че сте умно момче. Не е необходимо да ви обяснявам всичко буква по буква, нали?
Алекс тръсна нервно цигарата, въпреки че на края й нямаше пепел.
— Случват се и съвпадения.
— Доста по-рядко, отколкото предполагате.
— Е, това е едно от тях — от погледа на Макленън Алекс изпита чувството, че по кожата му плъзват някакви насекоми. — Това, че тъкмо аз намерих Роузи, беше просто лош късмет.
— Така твърдите вие. Но ако аз бях оставил Роузи Дъф умираща на хълма, ако се безпокоях, че по мен може да има следи от кръв и ако бях умно момче, бих уредил нещата така, че аз да открия тялото. Така бих се сдобил с идеалното оправдание, задето съм изпоцапан с кръвта й.
Макленън посочи ризата на Гилби, цялата в петна от засъхнала кръв, наподобяващи ръжда.
— Не се и съмнявам, че бихте го сторили. Но аз не съм правил нищо подобно. През цялото време бях на купона.
Алекс започваше сериозно да се плаши. Беше предполагал, че по време на разпита ще има някой и друг неприятен момент, но не бе очаквал от Макленън такъв директен подход. Дланите му станаха лепкави от пот и той едва устоя на желанието да ги изтрие в джинсите си.
— Можете ли да назовете свидетели, които ще потвърдят думите ви?
Алекс притвори очи, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в главата си и да си припомни какво бе правил на купона.
— Когато пристигнахме там, първо говорих известно време с едно момиче от моя курс, казва се Пени Джеймисън. После тя отиде да танцува, а аз продължих да се мотая из дневната, хапнах това-онова. Разни хора влизаха и излизаха, но аз не им обърнах особено внимание. Всъщност се чувствах малко пиян. После излязох отзад, в градината, за да се освежа.
— Сам ли? — Макленън леко се приведе напред.
Някакъв спомен проблесна в паметта на Алекс и породи плахо облекчение.
— Да, но сигурно ще можете да откриете розовия храст, зад който повърнах.
— Може да сте повърнали по всяко време — подчерта Макленън. — Например ако току-що сте изнасилили и намушкали с нож едно момиче и сте го оставили умиращо. Не би имало нищо чудно да ви призлее след това.
Припламналата за миг надежда угасна незабавно.
— Възможно е, но аз не съм правил нищо подобно — отвърна Алекс предизвикателно. — Ако се бях върнал целия оплескан с кръв, не ви ли се струва, че това би направило впечатление някому? Всъщност, след като повърнах се почувствах по-добре, върнах се и отидох да потанцувам. Доста хора трябва да са ме видели тогава.
— Ще поразпитаме. Трябва ни списък с имената на всички, които са присъствали на снощния купон, ще поговорим и с домакина, както и с всички останали, чиито имена установим. А ако Роузи Дъф се е появила там дори за минута, следващият ни разговор няма да е толкова приятелски, господин Гилби.
Алекс почувства, че лицето му може да го издаде, и отклони поглед, но не достатъчно бързо. Макленън реагира незабавно.
— Беше ли Роузи Дъф на купона?
Алекс поклати глава.
— Не съм я виждал, след като излязохме от „Ламас“.
Беше очевидно как Макленън съобразява.
— Но сте я поканили на купона.
Ръцете на следователя стиснаха здраво ръба на масата и той се приведе толкова напред, че Алекс можа да долови неуместното ухание на шампоан от косата му.
Той кимна, прекалено изтормозен, за да отрича.
— Дадох й адреса, когато бяхме в бара. Но тя така и не дойде. Аз и не очаквах да дойде.
Гласът му трепна, сякаш всеки момент можеше да заплаче — спомни си Роузи, застанала зад бара, жизнерадостна, весела, закачлива. Сълзи изпълниха очите му, но той продължи да се взира в следователя.
— Това раздразни ли ви? Че не се отзова на поканата ви?
Алекс поклати глава.
— Не. Нито за миг не съм очаквал, че тя ще дойде. Вижте, искрено ми се иска тя да беше жива — или поне да не я бях намирал. Но трябва да ми повярвате, нямам нищо общо с това, което й се е случило.