Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— По-добре съм — отвърна тя. — Чувствам се по-добре с всеки изминал ден.
С тези думи Ем се обърна и започна дългия си маратон до „Колибката сред тревата“. Махна за довиждане на Дийк и в същия момент чаплата, която бе стояла на парапета на моста, прелетя над главата й с рибка в дългата си човка.
Номер триста шейсет и шест се оказа „Бункера“ и за първи път, откакто бе дошла на Върмилиън, завари портата отворена. Дали беше отворена, когато притича покрай нея в посока към подвижния мост? Не можеше да се сети. Навярно защото точно тогава бе погледнала ръчния си часовник с големия дигитален дисплей, който отскоро бе започнала да носи, за да си засича времето.
Бягаше, без да има намерение да забавя ход — гръмотевиците вече бяха доста по-близо, — когато си каза, че все пак не носи велурена пола за хиляда долара от бутика на Джил Андерсън, а най-обикновена спортна екипировка: шорти и тениска с емблема на „Найк“. А и какво бе казала на Дийк? Че жените не се разтапят от дъжда. Ето защо забави темпото, завъртя глава и хвърли бърз поглед към двора на имението, водена от най-обикновено любопитство.
Каза си, че мерцедесът, паркиран там, е модел 450 SL, защото баща й си беше купил такъв навремето. Обаче неговият вече бе доста старичък, докато този тук изглеждаше като току-що излязъл от завода. Беше червен като карамелизирана ябълка и лъскавата му каросерия хвърляше ослепителни отблясъци дори под притъмняващото небе. Багажникът бе отворен и от ръба му висеше дълга руса коса. Руса коса, изцапана с кръв.
Беше ли споменал Дийк, че момичето на Пикъринг е блондинка? Това бе първата мисъл, която я осени, ала тя се чувстваше толкова изненадана и толкова смаяна, че изобщо не се изненада от този факт. Напротив, въпросът й се стори съвсем резонен, а паметта й скоро я извести, че отговорът му е отрицателен. Не, Дийк не бе споменавал подобно нещо. Беше казал само, че е млада. Че му е племенница. И беше завъртял очи.
Гръмотевицата отново напомни за себе си. Този път грохотът беше толкова силен, сякаш мълнията бе прорязала небето точно над главата й. С изключение на колата (и блондинката в багажника) дворът изглеждаше пуст. Къщата също изглеждаше необитавана; с неприветливата си, навъсена фасада приличаше на бункер повече от всякога. Дори палмите, които се поклащаха наоколо, не бяха в състояние да премахнат мрачното й излъчване. Тя просто беше твърде голяма, твърде груба, твърде сива. С две думи, една изключително грозна къща.
Стори й се, че чу стон, и без дори да се замисли, се втурна през портата към мерцедеса. Надзърна вътре. Момичето в багажника определено не беше изстенало. Очите му бяха отворени, обаче бе намушкано поне на десетина места, а гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.
Ем се вцепени. Беше твърде потресена, за да помръдне. Не можеше дори да си поеме дъх. Тогава я осени, че това е фалшиво мъртво момиче, нещо като филмов реквизит. И въпреки че разумът й веднага обяви тази идея за пълна глупост, онази част от съзнанието й, която се бе специализирала в това да разсъждава разумно, кимаше трескаво. Дори си измисли история, за да подкрепи въпросната идея. Дийк не харесваше Пикъринг и избора на Пикъринг за дамската му компания, нали така? Е, ами представете си тогава, че и Пикъринг не харесва Дийк! И му е подготвил една доста грубичка шега! Вероятно възнамеряваше да мине по моста с отворен багажник, така че фалшивата руса коса да се вижда отдалеч, и…
А миризмата? Ем ясно долавяше миризмата, която се излъчваше от багажника. Миризма на кръв и изпражнения. Протегна се и докосна бузата под изцъкленото око. Беше студена, ала нямаше никакво съмнение, че напипа кожа. И — о, Господи! — това бе човешка кожа.
В този миг долови някакъв звук зад гърба си. Стъпки. Понечи да се обърне, но нещо се стовари върху главата й. Не почувства болка; светът се обля в ослепително бяло зарево, а в следващия миг потъна в непрогледна тъмнина.
5. Имаше чувството, че се опитва да поиграе на „гъди-гъди-хванах те“ с нея.
Когато се събуди, видя, че е залепена със скоч за стола в просторна кухня, пълна с всевъзможни изделия от лъскава стомана — умивалник, хладилник, съдомиялна машина и фурна, която сякаш бе предназначена за огромен ресторант. Задната част на главата й изпращаше дълги, лениви вълни на болка към челото й, и тя имаше чувството, че те не спират да повтарят: „Измисли изход! Измисли изход!“