Интервю с вампир

Това означаваше, че слухът ще плъзне нагоре по речния бряг. Не ми се вярваше цялата област да изпадне в истерия, но не възнамерявах да рискувам. Върнах се бързо в къщата и казах на Лестат, че с нашето прикритие е свършено. Трябваше да се откаже от камшика и лукса на плантатор и да се преместим в града.

Той, разбира се, се възпротиви. Баща му беше смъртно болен и може би нямаше да изкара дълго. Лестат заяви, че няма намерение да бяга заради някакви глупави роби.

— Ще ги избия всичките — каза той спокойно. — По трима, по четирима. Някои ще избягат, но какво от това.

— Говориш глупости. Всъщност и аз искам да се махнеш оттук.

— Искаш да се махна! Ти? — изхили се той. Беше построил кула от карти на масата в трапезарията, и то с едно от най-хубавите ми френски тестета. — Ти си просто един скимтящ страхлив вампир, който се промъква нощем да убива котки и плъхове и се взира с часове в пламъка на свещите, сякаш са хора. Стоиш на дъжда като зомби, докато не станеш вир-вода и не замиришеш на стари дрипи, складирани на тавана. Виж се само, изглеждаш като шашнат идиот в зоологическа градина.

— Не искам да те слушам. Твоята наглост и безочие поставят в опасност и двама ни. Можех да живея сам в параклиса и да оставя тази къща да се разруши. Не ми пука за нея! — казах му аз и това си беше самата истина. — Но ти искаш да имаш всичко, което не си имал приживе, и превръщаш безсмъртието в някакъв нелеп вехтошарник, в който и двамата сме пълна гротеска. Хайде, иди виж баща си и ми кажи колко още ще живее. Защото толкова ще останеш тук и ти. Стига робите да не се разбунтуват срещу нас!

Той ми отвърна да ида сам да видя баща му, нали много съм си падал по наблюденията. И аз го сторих. Старецът наистина умираше. Агонията при смъртта на майка ми донякъде ми беше спестена, защото тя почина внезапно един следобед. Бяха я открили седнала в двора с кошницата си за шев. Беше умряла в съня си. Сега обаче виждах истинска смърт, бавна и мъчителна. Аз харесвах стареца; той беше мил и простоват човек с малко претенции. Денем сядаше на слънце на верандата да подремне и да слуша птиците; нощем нашите разговори му правеха компания. Играеше шах, като внимателно опипваше фигурите и помнеше разположението им на дъската с невероятна точност. Лестат никога не играеше с него, но аз го правех често. Сега той лежеше и се бореше за всяка глътка въздух, челото му беше влажно и горещо. Възглавницата му беше цялата в петна от пот. Докато той стенеше и молеше смъртта да го сполети, Лестат засвири на клавесина в другата стая. Аз отидох и затръшнах капака, като едва не му премазах пръстите.