В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Тук се крие някаква зависимост…
— И на мен така ми се струва.
Съвсем се беше стъмнило. От време на време палех фенерчето, за да поглеждам компаса. Според изчисленията трябваше вече да сме в лагера.
— Нали Селиверстов обеща да свети! Къде е той, дявол да те вземе!? — гневно произнесох аз.
— Шефе, отпред нещо сякаш изпръхтя. Да не би да е якът? Може би Сергей е започнал да товари багажа… — прозвуча зад мен недоволният глас на Равил.
— Къде по-точно?
— Ей там — Равил махна с ръка.
Нанесох поправките в изчисленията си и наново потеглихме. Изведнъж отпред съвсем ясно чухме тропот и пръхтене.
— Това е якът — въздъхнах облекчено. — Изглежда се е отдалечил от лагера? Хайде да викаме.
— Ехо-о-о… — гласовете ни се разнесоха по тибетските клисури, нарушавайки спокойствието в Града на боговете.
— Ехо-о-о — отговори ни познатият гърлен глас на Селиверстов. Щом се приближихме към лагера, раздразнено попитах:
— Защо не светихте!?
— Как да не сме светили! Да не би да сме малоумни! — възмути се Селиверстов.
— Не се виждаше нищо!
— Как така не се е виждало? — смутено промърмори Селиверстов, като се показа зад яка.
— А вие виждахте ли нашето фенерче?
— Не.
— Странно, ние постоянно давахме светлинни сигнали? — изумих се аз.
— Нямаше никаква светлина! През цялото време мръзнех отвън.
— Странно, много странно. Добре поне, че не ни нападнаха диви псета!
В палатката гореше газовият котлон. Сергей и Рафаел ни сипаха по чаша разреден спирт и ни приготвиха гореща супа от китайските пакетчета.
— Вкусно ли е? — попита Рафаел.
— Не много — избоботи Равил.
— Видяхте ли интересни неща? — смени темата Селиверстов.
— Да! — отговорих с една дума.
Върху спалния чувал до газовия котлон дремеше нашият водач. Приседнах до него и внимателно, за да не го залея със супата, докоснах рамото му.
— Тату! Извини ме, моля те! Онази малка пирамида върху трите стълба откъм западния склон на Кайлас… според теб тя ли е Малкият Кайлас?
— Коя-коя!? — трепна той.
— Равил, покажи я на видеокамерата!
Няколко минути двамата преглеждаха заснетите видео материали върху дисплея на камерата.
— Да! Това е Малкият Кайлас! — уверено заяви накрая Тату.
— Кажи, винаги ли е покрит със сняг? — попитах го аз. — Странното е, че се намира на онова надморско ниво, където снегът се е задържал тук-там, а той самият е покрит с плътен слой, както е на по-високите места.
— Малкият Кайлас винаги е покрит със сняг — с достойнство потвърди Тату. — Дори когато се случват горещи лета и на Големия Кайлас остава малко сняг, там никога не се топи. Наоколо се чернеят камъни, а върху него — снежна шапка.
— И защо? Да не би да се самоохлажда?
— Не знам.
— Тату, чувал ли си за камъка Шантамани? — нарочно се вторачих в него.
— Да… и какво от това? — смръщи се той.
— Малкият Кайлас не е ли легендарният камък Шантамани? Или… може би камъкът е скрит вътре в пирамидата?
— Аз съм обикновен човек. Не ми е разрешено да зная — сведе очи Тату. — Но съм сигурен, че по своята значимост Малкият Кайлас не отстъпва на Големия.
— Вероятно е свързан с Шамбала — промърморих си аз.
В онзи миг все още не знаех, че скоро нашите разсъждения ще стигнат до идеята, че вътре в Малкия Кайлас наистина се крие основната програма за живота на земята, осъществена… в Града на боговете.
Сутринта ни посрещна с безоблачен студ. Снимахме се на фона на Кайлас с руското знаме. След като приключихме с товаренето на багажа, събрах групата:
— Вчера ми се стори, че върху една от скалите видях изображение на човешко лице. Моля ви, оглеждайте се по-внимателно.
Кой е построил града на боговете
Керванът тръгна напред. Вървяхме в красив каньон. Липсата на „нашия“ як, който вечно ми закриваше гледката, изглежда зарадва всички. И само Сергей Анатолиевич изглеждаше леко обезпокоен.
Крачех бавно и се вглеждах внимателно в обкръжаващите ни скали. Не виждах обаче изображението на лицето. Явно вчера не бях запомнил съвсем точно местоположението му.
— Струва ми се, че трябва да е ей там… Не, не, може би там… — повтарях аз. — Да не би пък да ми се е сторило?
Най-сетне издадох победоносен вик:
— Ето го!