Синът на Один
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–842–7
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синът на Один». Краткое содержание книги:
«Буреносният първи сблъсък незабавно отстъпи на пълен хаос. Секирите глухо се стоварваха върху щитовете от дърво или опъната кравя кожа, стомната звънко дрънчеше, носеха се крясъци и клетви, викове, ридания, глухото хриптене на борещи се за живота си мъже. В далечината чух дивите, настойчиви трели на боен рог. Трябва да идеше от армията на краля…»
Прочутият пътешественик, кинематограф и изследовател на древни култури Тим Северин пише дебютния си роман «Синът на Один», част първа от трилогията «Викинг», в духа на скандинавските легенди. Историческата прецизност и колоритните батални сцени в книгата са омагьосващи.
Онази сутрин съпругът на Гримхилд се зае със задълженията си в чифлика така, сякаш нищо не се е случило. Това бе неговият начин да преодолее шока от внезапната смърт на жена си. Каза на четирима ратаи да отидат на брега, където държахме малките лодки, и да се приготвят за риболов. Опитвайки се да бъда полезен — а и не исках да остана под един покрив с трупа на Гримхилд, — тръгнах с рибарите. Вече бяхме приготвили и натоварили мрежите и въдиците в две малки скифи, когато от чифлика тичешком пристигна запотен пратеник и ужасен каза на Торстайн Черния да се върне бързо, защото нещо много странно става в болничната стая.
Торстайн захвърли веслата, които тъкмо товареше в лодката и хукна по тясната пътека към чифлика.
— Какво става? — попита някой пратеника, който съвсем не бързаше да се върне в чифлика.
— Трупът на Гримхилд се размърда — отговори той. — Седна в леглото, пусна крака на пода и се опита да стане. Аз самият не я видях, но една от жените изтича, пищейки от спалното.
— По-добре засега да стоим настрана — каза един от ратаите. — Ако историята е вярна, нека съпругът на Гримхилд се оправя. Чувал съм за оживели трупове, нищо добро не носят. Хайде, дайте да отблъснем лодките и да ходим за риба. Без друго скоро ще разберем какво се е случило.
Само че онзи ден умът ни бе далеч от риболова. Непрекъснато се обръщахме към чифлика, който се виждаше в далечината. Мъжете бяха много мълчаливи. Когато не закачах стръвта — ръцете ми бяха сръчни, — аз помагах да изгребват водата с дървен черпак. Всеки път, когато засичах някой от мъжете да надзърта назад към чифлика, настръхвах от мрачно предчувствие.
Към средата на следобеда се върнахме на брега, почистихме и нарязахме няколкото уловени риби и ги увесихме в бараката за сушене. Поех много бавно към къщата, в самия край на проточилата се по пътеката група. Стигнахме до вратата, но никой не влезе. Ратаите се отдръпнаха назад, пристъпяха от крак на крак и ме гледаха многозначително. Бях само момче, но ме възприемаха като член на семейството на господаря им и следователно аз трябваше да вляза първи.
Побутнах тежката дървена врата. Вътре бе непривично пусто. По пейките в ъгъла се бяха сгушили три-четири от съпругите на ратаите. Изглеждаха много притеснени, а едната тихо ридаеше. На пръсти приближих вратата на спалното и надникнах вътре. Торстайн Черния седеше на пръстения под с присвити към гърдите крака, сведена глава и боднат в земята поглед. На леглото пред него лежеше тялото на жена му. В гърдите ѝ бе забита секира. Вляво от мен Гудрид седеше на крайчеца на леглото на мъжа ѝ. Торстайн Ериксон лежеше подпрян на една възглавница, но изглеждаше много странно.
Изтичах при Гудрид и я прегърнах през кръста. Беше мъртвешки спокойна.
— Какво се случи? — изхриптях.
— Гримхилд стана на крака. Духът ѝ трябва да се е върнал обратно в тялото ѝ — отвърна Гудрид. — Бавно залиташе из стаята. Блъскаше се в стените като сляпа. Тогава изпратих да повикат съпруга ѝ. Страхувах се да не напакости на някого. Торстайн влезе, взе една секира и я заби в гърдите ѝ, за да я приспи завинаги. Оттогава не е помръдвала.
Гудрид ме прегърна още по-силно.
— Чичо ти Торстайн също е мъртъв — каза тихо тя. — Спря да диша следобед и реших, че е починал. Но после се възстанови за малко. Повика ме и каза, че знае, че ще умре и че не иска да го погребваме тук, а в Братахлид. Обещах му, че така ще бъде. После ми каза да не забравям предсказанието на волвата за бъдещето ми и че не той е бил обещаният ми мъж. Това бяха последните му думи. Отпусна глава и повече не помръдна.
Бях полуколеничил до Гудрид, с глава в скута ѝ.
— Не се тревожи — ѝ казах, опитвайки се да я утеша. — Сега всичко ще бъде наред. Ти няма да умреш от чумата. Нито Торстайн Черния. Само старият Амунди ще умре, и Свертинг, който беше с мен в лодката днес. Само те бяха с Гарди на двора снощи.
Тя подхвана с длан брадичката ми и нежно повдигна главата ми, за да ме погледне в очите.