Нож

Шеста глава

Хари притаи дъх. Някъде му беше попаднало, че е възможно човек да задържи дъха си достатъчно дълго, за да умре. И тогава умира не от недостиг на кислород, а от натравяне с въглероден диоксид. Обичайно хората могат да задържат дъха си някъде между половин и една минута, но датски фридайвър — свободен гмуркач — успял да издържи, без да диша, цели двайсет и две, дори и отгоре.

Допреди няколко седмици Хари беше щастлив. Но щастието е като хероина. Вкусиш ли веднъж от него, разбереш ли веднъж, че щастието съществува, никога повече няма да се примириш с обикновения живот без щастие. Защото щастието се различава от удовлетворението. Щастието не е естественото състояние на нещата. Щастието е извънредно положение, наситено с трепет; секунди, минути, дни, които — ясно ти е — не продължават дълго. Носталгията се появява не след, а едновременно с щастието. Защото заедно с него идва болезненото проумяване, че вече нищо не е същото, и ти предварително тъгуваш по онова, което все още имаш; изтръпваш при мисълта за предстоящата абстиненция, за скръбта от загубата; проклинаш мига, когато си разбрал какво си способен да изпитваш.

Ракел обичаше да чете в леглото. Понякога му четеше на глас — ако нейното четиво му допадаше. Например разказите на Шел Аскилсен. Това му носеше щастие. Една вечер Ракел му прочете изречение и то се запечата дълбоко в паметта му. В разказа се говореше за младо момиче, прекарало целия си живот само с родителите си до морски фар. Там пристига жененият Крафт и тя се влюбва. Ето какво си казва наум: „Защо ти трябваше да идващ и да ме направиш толкова самотна?”. Катрине се прокашля, ала въпреки това гласът й пресекваше:

— Открили са Ракел, Хари.

Прииска му се да попита как така са открили човек, който никога не е изчезвал. Но за да говори, трябваше да диша. Хари си пое дъх.