Хайка за вълци

— Така ли? Това е вече друга работа. Щом бащата е активен борец срещу фашизма, за дъщерята няма да има пречки да учи и живее в България, а то значи, че и Марчо ще си дойде. Трябва да пишем в МВР в София да се заинтересуват за тази работа колкото може по-скоро. А как се казва момичето, в кой град живее?

— Момичето се казва Юта, бащиното й име не зная и града не зная. Пише го на плика на немски и Аньо не го разбира, щото не е учил немски. Ще ти дам писмата, прати ги, където трябва, да прочетат адреса.

При всяка среща (а това се случваше често в полето или на бригадирските съвещания) Стоян Кралев неизменно отваряше дума за беглеца. Знаеше, че той няма да се върне, но се интересуваше за него, за да упражнява морален тормоз върху бащата. Между двамата имаше и много по-напрегнати и тежки разговори, особено в първата година след бягството, когато Стоян Кралев заплашваше да го изгони от стопанството и да го изпрати в трудов лагер. „Трябваше да ти разбия мутрата на времето, говореше Стоян Кралев, като подлагаше юмрука си под носа му, и да те вкарам насила в стопанството. Ако бях го направил, сега нямаше да си имаме разправии. Подведоха ме някои хора, пък и вярвах, че си честен човек. Ти си бил най-мръсният враг на нашата власт!“ От време на време правеха и обиски. Непознати цивилни мъже идваха късно след полунощ и се втурваха да претърсват къщата. Обръщаха всичко наопаки, после влизаха в празния обор, вмъкваха се даже в курника, като казваха, че търсят някакви си диверсанти.

В такова тежко положение завари семейството най-малкият им син Димчо. Като всеки младеж и той бе придобил известни навици в казармата, където бе прекарал две години в строго ограничен свят на подчинение и казионен оптимизъм, тъй че трябваше да мине време, докато ги забрави и се приобщи към живота в село. Под влияние на тези навици той внесе в семейството някакъв стихиен порив на бодрост, присъща на всеки млад мъж, лишен за дълго от свободата и удоволствията на цивилния живот. Още на следния ден се включи в една от бригадите на стопанството и започна да работи наред с другите, изпълнителен като войник, неуморим и сговорчив с всички. Вечер, ако младежкият клуб бе отворен, отиваше там направо от полето, щастлив, че може да прекара нощта навън, докогато си иска, и да си ляга без тръба и вечерна проверка. В казармата бе се научил да пуши и попийва, та в празнични дни влизаше и в кръчмата с някои по-млади мъже. През новогодишните празници се завърнаха студентите и учениците и както винаги внесоха голямо оживление в селото. В читалищния салон се уреждаха вечеринки, изнасяха се беседи и театрални представления. Димчо участвуваше в тези младежки начинания, а покрай това започна да задява и ученичките с настървението на зрял мъж, който не е изпитал още съприкосновение с жена. Влюбваше се във всички момичета, които проявяваха известно внимание към него, ухажваше ги с войнишка безцеремонност и славата му на фустопоклонник скоро се разнесе из селото. Изобщо Димчо проявяваше склонности, които в друго време домашните му биха осъдили като пороци, но сега никой не му правеше бележки. Всички виждаха, че е опиянен от свободата на цивилния живот и все още не си дава сметка за положението, в което бе изпаднало семейството, както и за собственото си бъдеще. Този естествен младежки порив за пълноценен живот запълваше донейде вакуума в семейството, което изнемогваше от тежкото отчуждение и неизвестността за утрешния ден. Киро Джелебов и стрина Танка даже си помислиха, а като си го помислиха, започнаха и да го вярват, че най-малкият ще се привърже към тукашния живот, ще се ожени и ще остане при тях. Нека се задява с момичетата, нека си попушва и попийва, само да не обърне очи към града като по-големия. Защото Аньо бе вече с единия крак навън и те се бяха примирили с това. Опитваха се да го задържат, но сами разбираха, че не може, а и не бива да остане повече в село.