Вековен дъжд [bg]

Ефектно? И още как.

Но скоростта им създаваше и други трудности. Предните сензори вече бяха увредени от сблъсъците със стените, ала дори онези от тях, които им даваха поне някаква представа за пътя пред тях, не успяваха да надникнат достатъчно надълбоко, за да ги предупредят за евентуалните микроизменения в тунелната структура. Препятствията и гънките, с които системата за насочване при нормални обстоятелства би се справила — изменяйки траекторията им по възможно най-елегантния, ефикасен и спестяващ гориво начин, — сега връхлитаха кораба прекалено бързо, за да имат време да реагират. Транспортният съд успяваше да избегне по-лошите участъци, ала старанията му изтощаваха застрашително направляващите тръстери.

Дори това обаче, не бе основната тревога на Оже в този момент. За миг даже бе забравила за нуждата да намалят скоростта, или за куршума в рамото си, или за присъствието на слашърите в Париж.

Мислеше за Флойд и как щеше да му обясни всичко това.

Защото колкото повече се скъсяваше тунелът зад тях, толкова по-надалеч оставаше домът му. Между Фобос и Париж вече нямаше да съществува хипермрежова връзка; нямаше начин за връщане по обратния път. Дори двамата по някакъв начин да успееха да преживеят следващите няколко часа (предпочиташе да не пресмята шансовете това да се случи), Флойд щеше да открие, че е попаднал на безброй светлинни години разстояние от 32 и — още по-важното — с три века напред в бъдеще, в което никой нямаше да гледа на него като на реално човешко същество, а по-скоро като на изключително прецизен дубликат на един… на човек, живял и умрял във време, когато светът все още бе разполагал с достатъчно начини да поправи бъркотията, причинена от хората. Човек тъй щастливо обикновен, че не бе оставил и най-дребната следа в историята.

Два часа след като бе изпаднал в безсъзнание, Флойд отново се размърда. Не знаеше какво го е накарало да се събуди: неспирното клатушкане на кораба или сигналният клаксон, който току-що се бе включил, придружен от предварително записания женски глас, който хладнокръвно им поднасяше информацията, че са на път да изгубят управлението.

— Толкова зле ли е, колкото ми звучи? — попита той.

— Не — отговори Оже. — По-зле. Много по-зле.

Системата за насочване беше изчерпала по-голямата част от реактивната маса. В момента разполагаха със запаси за не повече от десет минути. Още по-малко, ако скоростта им не спреше да се покачва, което пък изглеждаше неминуемо. Оже предполагаше, че прещипването в края на тунела почти ги беше настигнало и на свой ред проявяваше сигурни признаци за увеличаване на скоростта си. Може би, ако разполагаше с познанията на Скелсгард по теория на хипермрежата, дори и с всичките им празноти, щеше да успее да обясни защо се случва всичко това и по какъв начин е свързано с тензорната структура на колабиращия квазипроход на дървояд. Не че подобно познание щеше да й бъде от особена полза в какъвто и да е практически смисъл, но…