Звездата Аиел
- Автор: Неделчева Снежана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездата Аиел». Краткое содержание книги:
— Не е нещо, което би одобрил — Ни-Тара се засмя едва доловимо. — Ако не беше поносимостта на уравновесяващите различията ни форми, аз също щях да избягам от гледката, която представляваш ти.
В небето се появиха две тъмни точици, които нарастваха.
— Това са джорхите, когато дойдат, нас няма да ни има.
— Дали ще се срещнем в някой от следващите цикли?
— Не се съмнявам. Изпълващият дух избира формата си в съответствие с вътрешната си координация. Е, Ери… — главата на Ни-Тара клюмна, но Окшаел не забеляза това, защото вече го нямаше в тази реалност.
Кокорл и Йеллагр кацнаха до изстиващите тела.
— Вече знам от пръчиците какви са били всъщност те, но ми е мъчно за хората, които познавах — Кокорл разпери лапи. — Не мога да си представя, че са били просто съдове за чужд разум, положително са оказвали въздействие върху избралите ги.
— Да ги пренесем ли до Храма в Кейсан? — предложи Йеллагр.
— Ще ги изгорим тук, те биха предпочели това.
— А какво ще правим с детето, при хораите ли ще остане?
— Баща ти, уважаваният мой сродник Трирл, е видял, че трябва да го вземем с нас. Аз ще се заема с отглеждането му.
— Как ще го наречем?
— Нрикал, човешкият потомък — каза Кокорл след кратък размисъл.
— Извинявам се, братовчеде, но не е ли доста опростено и конкретно? — осмели се да забележи Йеллагр.
— За него няма място сред хората, така казват пръчиците, и ще живее сред джорхския народ. Той е точно това — човешко дете.
— Да, както винаги си прав — съгласи се Йеллагр.
69
— Е, Нрикал, ще се разбираме ли с теб?
Корабът на джорхите пътуваше към техните земи. Детето беше внимателно увито и нагласено в едно от креслата. Сега то погледна надвесеното над него странно същество и се усмихна на нещо зад гърба му.
— Щом не плачеш, значи всичко е наред — Кокорл натъпка устата му с каша.
— Братовчеде, сигурен ли си, че човешките деца одобряват месото и плодовете, особено щом нямат зъби?
— Родителите му ги ядяха, а пък и аз съм ги сдъвкал добре, преди да му ги дам. Доволен ли си от храната, Нрикал? — Кокорл се наведе над него и го повдигна. — Ще бъдеш много грозен, ако си останеш все така беззъб, но поне нямаш растителност по главата и тялото. Опасявам се обаче, че ще ти поникне някога.
Детето изгука и протегна ръка към муцуната му.
— Избягвай да ме дърпаш за езика, когато разговарям с теб! — смъмри го Кокорл. — Не е прилично. Май ще ми създадеш много неприятности, човешки потомък.
Нрикал примигна в знак на съгласие и му бръкна в очите. Вече се намираха в граничните сектори на Империята и на екраните се появяваха последните планети от нея.
— Ние и хората сме единствените обитаващи тази реалност — каза Йеллагр. — Дали Ери, Орангх и другите идват и при нас?
— Правило триста четиридесет и седмо гласи, че не трябва дори да ми споменаваш неприятни неща на гладно.
— Да донеса ли вечерята?
— Това е най-смисленото ти изказване, откакто наближихме дома си. Като се върнеш, ще ти обясня триста четиридесет и осмо правило, което ми хрумна току-що.
Корабът продължи пътя си към Састошс, която вече се превръщаше в забележима точица между останалите звезди пред тях.