Покана за екзекуция (Романи)

От всичките ми петербургски пролети тази пролет на 1916 година ми изглежда най-ярката, защото си спомням такива образи, като: златисторозовото лице на моята красива, на моята мила Тамара с непознатата за мен голяма бяла шапка сред зрителите на футболното състезание, по време на което рядка сполука съпровождаше моето вратарство; едва доловимия вятър и първата пчела на първото глухарче на две крачки от мрежата на вратата; бученето на камбаните и тъмносините бразди на свободната от ледовете Нева; пъстрата от конфети кал на Конногвардейски булевард по Връбница, писъка, пляскането, новата американска игра, при която дребни предметчета се издигаха и спускаха сред люляковия спирт в стъклените тръби, почти като асансьорите в прозрачните, изцяло осветени нюйоркски небостъргачи; пеперудата траурница — връстница на нашата любов, — излетяла след презимуването и приличаща върху облегалката на пейката в Таврическата градина под лъчите на априлското слънце своите изподраскани черни крила с избледнял до бяло кант; и странно развълнувания въздух, опиянението, слабостта, непоносимото желание отново да видя гората и полето — в такива дни дори Северянин ми се струваше поет. Тамара и аз цялата зима мечтаехме за това завръщане, но едва в края на май, когато ние, тоест Набокови, вече се бяхме преместили във Вира, майката на Тамара най-сетне отстъпи пред молбите й, като отново нае виличка в нашите краища, поставяйки при това, доколкото си спомням, едно условие на дъщеря си, което тя прие с кротката твърдост на Андерсенова русалка. Веднага след пристигането й ни обгърна упоителното младо лято и ето — виждам я, надигнала се на пръсти, за да дръпне надолу клонка на песекиня със сбръчкани плодове, и дървото, и небето, и животът искрят в засмения й взор, и от веселите й усилия на горещото слънце по жълтата й лятна рокля се плъзва тъмно петно под вдигнатата ръка. Отивахме много надалеч, из горите оттатък Рождествено, сред покритите с мъх дълбини на боровата гора, и се къпехме в едно заветно езеро, и се кълняхме във вечна любов, и беряхме колцовски цветя за венци, които тя като всяка руска русалка умееше тъй хубаво да вие, а в края на лятото тя се завърна в Петербург, за да започне работа (тъкмо това бе условието, което й бе поставено), а после няколко месеца изобщо не я видях, погълнат поради душевната си пипкавост и сърдечната, си бездарност от разнообразни похождения, с каквито според мен трябвало да се занимава младият литератор, за да натрупа опит. Тези преживелици и усложнения, тези женски сенки и измени, и отново стихове, и неприятности с белите дробове, и санаториумът сред планинския сняг, всичко това сега, при възстановяването на миналото, не само никак не ми е изтрябвало, но дори донякъде измества фокуса и колкото и да въртя винтовете на насочената памет, много нещо вече не мога да различа и не зная например как и къде сме се разделили с Тамара. Впрочем има и друга причина за това помътняване: в разгара на срещите си твърде усърдно бяхме свирили на струните на раздялата. През това наше последно лято, сякаш я репетирахме, се разделяхме навеки след всяка среща, всяка нощ, на пепелявата пътека или на стария мост със сгънати върху него сенки на перилата, между небесната месечина и речната, аз целувах топлите й, мокри клепачи и свежото й от дъжда лице, тръгвах и веднага се връщах, за да се сбогувам с нея още веднъж, а сетне дълго се катерех нагоре по стръмнината към Вира, превит о̀две, и натисках педалите в плътния, чудовищно мокър мрак, вземащ символичната форма на някакъв ужас и мъка, на някаква зловещо надигаща се сила, която не можеше да бъде смазана.