Драконите на изгубената звезда [bg]

34

Присъствието

Синият дракон направи няколко широки кръга над върховете на дърветата, търсейки място за кацане. Кипарисите растяха толкова нагъсто, че Бръснач неведнъж бе отварял дума за връщане на изток, където затревените хълмове предлагаха далеч по-удобни места за кацане. Златна Луна така и не му бе позволила да обърне. Пътешествието й беше към края си. С всяка изминала секунда силата й отслабваше. С всеки свой удар сърцето й забавяше ход. Оставаше й малко време и то бе безценно, не можеше да си позволи да го пилее напразно. Винаги когато погледнеше надолу, виждаше под себе си течащата река от мъртъвци и вече й се струваше, че драконът не лети, а плува в този скръбен прилив от души.

— Там! — посочи тя.

Всред кипарисите се издигаше побеляла от лъчите на луната скала. Гледана отгоре, скалата приличаше на ръка, протегнала длан към небето, сякаш чакаше да получи нещо от него.

Бръснач я проучи внимателно и след известен размисъл изказа предположението, че би могъл безопасно да се приземи на нея, въпреки че само от тях ще зависи дали ще успеят да слязат здрави и читави по стръмните й скатове.

Златна Луна не изпитваше притеснения. Единственото, което искаше, бе да навлезе в реката от души, за да я отведе тя до крайната й цел.

Бръснач кацна възможно най-внимателно в дланта на протегната ръка, за да не разтърси пътниците си. Първата учителка слезе от седлото без особени трудности. Макар и носещо в себе си отпадналия й дух, младото тяло все още се справяше без проблеми с всички предизвикателства, на които го подлагаше.

Чак след това помогна и на Гатанко. Намесата й беше необходима, тъй като Бръснач вече наблюдаваше гномчето с гибелен взор. През целия път дотам Гатанко не бе спрял да изнася лекции за неефективността на драконите в полет, за ненадеждните им люспи, кожа, кости и сухожилия. Стоманата и парата, не спираше да повтаря гномът. Машините. В тях е бъдещето. Независимо от всичко, драконът разтърси криле и едва не прекатури Гатанко през ръба на скалата. Изгубено в щастливите си хидравлични видения, гномчето дори не забеляза случилото се.

Златна Луна вдигна очи към Тасълхоф, който продължаваше да кротува, удобно разположен на гърба на дракона.

— Готово, Златна Луна — помаха й той с ръка. — Надявам се да откриеш каквото там търсиш. Е, хайде, драконе. Можем да потегляме. Нямаме време за губене. Чакат ни градове за опожаряване, девици за изяждане и съкровища за задигане. Сбогом, Златна Луна! Сбогом, Гатан…

Зъбите на Бръснач изщракаха. Драконът изви шия и разтърси гривата си. Прощалните думи на Тасълхоф бяха прекъснати насред изречението, а кендерът полетя презглава и се приземи в доста неудобна позиция на скалата.

— Достатъчно ми беше, че се наложи да нося малкото чудовище дотук — изръмжа Бръснач. Червените му очи се обърнаха към Златна Луна и запламтяха още по-силно. — Не си онова, което твърдеше рицарят Джерард, нали? Не си мрачен мистик?