Испанска балада

Твърди се обикновено, че нашата цивилизация е изградена върху два стълба: идеала за хуманистичното образование на елини и римляни и еврейско-християнския нравствен кодекс на Библията. Струва ми се, че в нашия бит продължава да живее и още едно, трето наследство: страхопочитанието пред героизма, пред рицарството. Далеч още не е избледнял дълбокопочитаният образ на християнския рицар, обрисуван с толкова обич през Средновековието. Все още славата на героя, на воина, се смята за най-висока чест. Великият писател Сервантес с нежна грижливост показа смешното в рицаря. Цял свят се смя: ала не бе убеден. Несъмнено във всеки рицар поначало има нещо донкихотовско, ала светът не поиска и не иска да разбере това, все още не иска да види безумеца, скрит зад маската на рицаря, иска да вижда само неговия блясък; светът все още отправя взор само към рицаря и го обсипва с почести.

И тъкмо защото обаятелното средновековно рицарство витае зловещо и до днес, смятам, че историята на Алфонсо и Рахел в интересна и за нас. Теоретиците от онова столетие се занимаваха с изясняването на въпроса, допустимо ли е да нападнеш предварително един враг, който навярно би те нападнал; уточняваха дали в позорно да изкупиш мира с цената на големи жертви. Исках да се опитам да възкреся хора, които са се сблъсквали с подобни мисли. Казвах си: който разкаже отново съдбата на тия хора, не пише само история, а осветлява и осмисля проблеми на нашите дни.