![Вещиците: Талтош [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/3/veshchicite-taltosh-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Талтош [bg]». Краткое содержание книги:
Роуан тръгна покрай куклите, обхождаше коридор след коридор. Очите им бяха като катраненочерни дупки в пространството. Копчетата проблясваха. Куклите бяха тихи, куклите бяха търпеливи, куклите бяха внимателни.
Ето ни пак при Брю, кралицата на куклите, голямата студена порцеланова принцеса с бадемовидните очи и розовите кръгли бузи. Веждите й са застинали в почуда. Какво се опитваше да разбере? Безкрайният парад на всички тези движещи се същества, които идваха да я видят?
Съживи се. Поне за миг се съживи. Бъди моя. Бъди топла. Бъди жива.
Стани изпод дървото в тъмното и тръгни отново, сякаш смъртта е само част от приказка, която може да бъде изличена, сякаш онези фатални секунди могат да бъдат отменени навеки. Не се препъвай в храстите. Внимавай.
Ето, хвани ръцете ми.
Ръцете се разпериха под хладното стъкло на витрината. Челото се притисна към нея. Светлината рисуваше две месечини в очите й. Дългата коса от мохер падаше гладка и тежка по копринената рокля, сякаш бе попила влагата на земята, влагата на пръстта в гроба.
Къде беше ключът? Дали той не го носеше на верижка на врата си? Не можеше да си спомни. Копнееше да отвори вратата и да прегърне куклата. Да я притисне силно към гърдите си.
Какво става, когато скръбта е толкова силна, когато блокира всички мисли, чувства, надежди, мечти?
Накрая идва изтощение. Тялото иска отново да заспи, ляга и си почива. Нищо не се променя. Куклата се взира, както се взират всички кукли. А земята разяжда погребаното в нея, както винаги. Но някаква умора завладява душата и изглежда възможно да отложиш риданието, да отложиш мъката, да отложиш смъртта и да легнеш долу при тях, да приключиш най-сетне. Защото само тогава вината ще си отиде — когато и ти си мъртъв като тях.
Той беше тук. Стоеше пред прозореца. Няма как да го сбъркаш с друг. Няма друг тъй висок и дори да не беше това, тя познаваше лицето му твърде добре, познаваше профила му.
Беше я чул да върви по коридора в тъмното. Но сега не помръдваше. Беше се облегнал на рамката на прозореца и гледаше светлините навън, гледаше как мракът избледнява и се превръща в мляко, а звездите се разтварят в него.
Какво ли си мислеше? Че е дошла да го търси?
Тя се чувстваше изтощена, слаба. Не знаеше какво да стори, вероятно трябваше да иде до него и да се загледа в сумрака над покривите и кулите, в светлините, които блещукат по улиците, в дима, който се издига на кълба от стотици комини.
И тя го стори. Застана до него.
— Сега ние се обичаме — каза той. — Нали?
Лицето й беше тъжно. Това я нарани. Това бе нова болка, която я жегна насред старата. Беше болка, която може да извика сълзи там, където е имало само мрак, пустота и ужас.
— Да, ние се обичаме — каза тя. — От цялото си сърце.
— И винаги ще е така — рече той. — Нали?
— Да, винаги. Докато сме живи. Ние сме приятели и винаги ще бъдем, и нищо, нищо няма да ни накара да нарушим обещанията си.
— Да, а аз просто ще знам, че вие сте някъде там.
— И когато ти стане много самотно, ела. Ела и бъди с нас.
Той едва сега се обърна, сякаш не бе искал да я поглежда. Небето изсветляваше много бързо, залата се изпълваше със светлина. Лицето му изглеждаше изморено, но почти съвършено.
Една целувка, една целомъдрена и тиха целувка, не повече. Само леко стискане на ръцете.
А после тя си отиде — сънлива, потръпваща от болка, доволна, че светлината на деня озарява мекото легло. Сега вече мога да поспя, на дневна светлина, сега мога да поспя, каза си тя. Мушна се под меките завивки, отново до Майкъл.
Трийсет и две
Беше твърде студено, за да излизат, но зимата като че нямаше намерение да пуска Ню Йорк от прегръдката си. А щом малкият човек искаше да се срещнат в „Тратория“, така да бъде.
Аш нямаше нищо против да се поразходи. Не искаше да бъде сам в пустите стаи на кулата, а и беше сигурен, че Самюъл вече е тръгнал и няма как да го убеди да се върне.
Обичаше тълпите на Седмо авеню по здрач, обичаше ярките витрини, пълни с разкошен цветен ориенталски порцелан, старинни часовници, бронзови статуи и килими от вълна или коприна — всичките красиви предмети, които се продаваха в тази част на града. Двойки бързаха да вечерят, за да успеят за концерта в Карнеги Хол и да чуят младия цигулар, превърнал се в световна сензация. Опашките пред касите за билети бяха дълги. Модните бутици още не бяха затворили; и въпреки че непрестанно се сипеше на ситни снежинки, снегът не успяваше да покрие асфалта и тротоарите заради безкрайния поток от минувачи.