Буря се надига

Обърна се към Добрайн.

— Добре си се справил. Въпреки че не си наложил реда толкова, колкото ми се искаше. Събери войниците си. Наредих на Наришма да ви осигури портал до Тийр.

— Тийр ли, милорд? — попита изненадано Добрайн.

— Да. Кажи на Дарлин да престане да ми досажда с пратеници. Да продължава да събира силите си. Ще го прехвърля в Арад Доман, когато реша, че е дошло време. — Щеше да е след срещата му с Щерката на Деветте луни: среща, която щеше да реши много.

Добрайн изглеждаше изненадан. Разочарован. Или това бе просто тълкуване на Ранд? Изражението на Добрайн рядко се променяше. Дали си мислеше, че надеждите му за това кралство повяхват? Дали заговорничеше срещу Ранд?

— Да, милорд. Незабавно ли трябва да тръгна?

„Добрайн никога не е давал повод да се съмнявам в него. Той дори събра поддръжка, та Елейн да вземе Слънчевия трон!“

Много дълго беше стоял далече от него. Твърде дълго, за да може да му се довери. Но засега беше най-добре да го отпрати. Имал беше твърде много време да укрепи позициите си тук, а не можеше да се разчита на кайриенец, че ще избегне политическите игри.

— Да, тръгваш след час — отвърна Ранд, обърна се и се заизкачва бавно по изящното бяло стълбище.

Добрайн отдаде чест, сдържан както винаги, и излезе през парадния вход. Подчини се моментално. Нито дума за възражение. Наистина беше добър мъж. Ранд го знаеше.

„Светлина, какво става с мен? Все пак трябва да вярвам поне на някои хора. Нали?“

„Доверие…? — прошепна Луз Терин. — Да, навярно можем да му се доверим. Той не може да прелива. Светлина, единствените, на които изобщо не можем да се доверим, сме самите ние…“

Ранд стисна зъби. Щеше да възнагради Добрайн с кралството, ако не успееха да намерят Алсалам.

Стъпалата водеха до площадка, на която се раздвояваха и извиваха нагоре до втория етаж.

— Трябва ми зала за аудиенции — каза Ранд на слугите долу. — И трон. Бързо.

След по-малко от десет минути седеше в изящно обзаведена дневна на втория етаж и чакаше да му доведат търговката Милисаир Чадмар. Пищно резбованият му дървен стол не беше съвсем трон, но вършеше работа. Навярно самата Милисаир го беше използвала за аудиенции. Помещението наистина изглеждаше устроено като за тронна зала, с нисък подиум, на който да седи. Подиумът, както и подът, бяха застлани с килим на изящни зелени и червени шарки, като порцелана на Морския народ на пиедесталите в ъгъла. Четири високи прозореца зад него пропускаха в стаята разсеяна слънчева светлина — падаше откъм гърба му, докато той седеше, наведен напред, с едната ръка, отпусната на коленете. Статуетката беше на пода точно пред него.

Милисаир Чадмар се появи на прага между двама айилски стражи. Беше облякла една от прословутите домански рокли: покриваше я от шията до пръстите на краката, но беше почти прозрачна и се впиваше във всяка извивка — а извивки тя имаше предостатъчно. Беше тъмнозелена. На шията си Милисаир носеше перли. Тъмните й плитки висяха пред раменете й, беше оставила няколко кичура да подчертаят лицето й. Не беше очаквал, че ще е толкова млада — едва трийсет и няколко годишна.