Лебедова песен

Мъжът с палтото от кучешка кожа тръгна да става. Сестрата зареди още един патрон в димящата цев, връхлетя го като хала и притисна дулото в гърлото му.

— И ти ли искаш? — Мъжът поклати глава и отново седна на стола си. — Сложете оръжията си на масата — нареди тя… и осем пистолета бяха оставени върху мръсните карти и монети.

Пол беше извадил своя .357-калибров магнум, чието петле беше дръпнал и беше готов да го използва. Забеляза, че барманът се размърда и насочи оръжието си в главата на човека. Дъруин вдигна ръце.

— Не искам неприятности, приятел — каза нервно той. — Искам да живея, ясно?

Пулсирането в стъкления пръстен беше започнало да се забавя. Пол отиде до умиращия, а Сестрата държеше под прицела на пушката с рязана цев останалите. Тя беше намерила това оръжие преди три години в един изоставен пункт на магистрална полиция край руините на Уичита. То имаше достатъчно сила, за да събори дори слон. Досега ѝ се беше налагало да го използва само няколко пъти, все със същия резултат като сега.

Пол се опитваше да избягва проливането на кръв. Една муха бръмна покрай лицето му и закръжи около пръстена. Беше голямо и зелено грозно насекомо. Пол остана като втрещен за няколко секунди, защото бяха минали години, откакто за последно беше виждал такова. Смяташе, че всички са измрели. Втора муха се присъедини към първата и двете закръжиха във въздуха над потръпващото тяло и стъкления пръстен.

Пол се наведе. Пръстенът просветна за момент в яркочервено… и потъмня. Той го взе от трупа и в неговата ръка отново се появиха цветовете на дъгата. Прибра го обратно в ученическата чанта и го покри с чорапи, шалове и ръкавици. Едната муха кацна на бузата му и Пол разклати глава, защото малкото копеленце беше като леден нокът върху кожата му.

Прибра пътния атлас обратно в чантата. Всички погледи бяха насочени към жената с пушката. Тя взе чантата и бавно отстъпи към вратата, като не отместваше оръжието си от средата на масата с картите. Повтаряше си, че е нямала друг избор освен да убие този мъж и точка.

Беше стигнала прекалено далеч със стъкления пръстен, за да позволи на някакъв глупак да го счупи на парчета.

— Хей — обади се мъжът с палтото от кучешка кожа. — Няма да си тръгнете, преди да ви черпим по едно, нали?

— Какво?

— Ърл хич го нямаше — обади се друг мъж и се наведе над кофата си, за да изплюе тютюнев сок. — Пълен идиот, който постоянно го сърбеше пръста да убива хора.

— Преди два месеца застреля Джими Риджуей точно тук — съобщи Дъруин. — Копелето беше прекалено добро с този патлак.

— Досега — каза другият мъж. Картоиграчите вече си разделяха монетите на мъртвия.

— Елате, заповядайте. — Дъруин взе две чаши и наля мазна кехлибарена течност от малко буре в тях. — Домашно производство. Малко смърди, но със сигурност ще отвлече вниманието ви от проблемите. — Мъжът подаде чашите на Пол и Сестрата. — Заведението черпи.

Бяха минали месеци от последния път, в който Пол беше пил алкохол. Силната миризма на дърво от питието стигна до него като парфюма на русалка. Вътрешностите му трепереха. Досега не беше използвал магнума срещу човешко същество и се молеше да не му се налага. Прие чашата и си помисли, че изпаренията от нея могат да опърлят веждите му, но въпреки това отпи от питието.