Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Сега това беше позната на Валънтайн територия, защото през младежките си години на Върха често бе ходил към изворите на всяка от Шестте реки на лов и риболов с Вориакс или Елидат, а понякога просто за да избяга за малко от тегобите на образованието си. Паметта му беше почти напълно възстановена, тъй като оздравителният процес продължаваше непрекъснато от престоя му на Острова насам, и гледката на тези добре познати места изостряше и избистряше образите от онова минало, което Доминин Барджазид се бе опитал да му открадне. В град Джерик, тук, в горното течение, където Глейдж беше по-тясна, Валънтайн бе играл цяла нощ на комар с един стар врун, който много приличаше на Аутифон Делиамбър, макар че, доколкото си спомняше, не беше толкова дребен. При това безконечно търкаляне на зарове Валънтайн бе загубил кесията си, меча си, ездитното си добиче, благородническата си титла и всичките си земи с изключение на едно малко блатисто място, а после си бе възвърнал всичко, преди да се зазори — макар и непрекъснато да подозираше, че партньорът му е сметнал за по-благоразумно да обърне късмета си, отколкото да се опита да задържи печалбите си. Във всеки случай това беше полезен урок. А в Гизелдорн, където хората живееха в палатки от черно кече, той и Вориакс бяха прекарали една блажена нощ с една тъмнокоса магьосница най-малко на трийсет години, която на сутринта ги смая, като им гледа със семена на пингла и обяви, че и на двамата е писано да бъдат крале. Вориакс се бе смутил много от това предсказание, спомняше си Валънтайн, защото то явно показваше, че ще управляват заедно като коронали така, както заедно бяха прегръщали магьосницата, а такова нещо беше нечувано в историята на Маджипур. Никому от двамата не бе му дошло наум да изтълкува предсказанието й в смисъл, че Валънтайн ще бъде приемник на Вориакс. А в Амбълморн, най-югозападния от Петдесетте града, на още помлади години Валънтайн падна лошо, докато препускаше с Елидат от Морвол през гората от дървета-пигмеи, и си счупи голямата кост на левия крак, болеше го ужасно и нащърбеният край се подаваше през кожата, но Елидат, макар че сам едва не припадна от шока, намести счупеното, преди да успеят да потърсят помощ. След това Валънтайн все понакуцваше с този крак — но, мислеше си той с някакво особено задоволство, сега и кракът, и накуцването принадлежаха на Доминин Барджазид, а това тяло, което му бяха дали, беше здраво и безупречно.