Падналите богове

„Винаги ще съм двегодишен.“ Чу гласа, който му нашепна тези думи, и ги прие като истина. Изпитваше ясното и предизвикателно усещане, че всички събития от живота му (и навярно от вселената) са вечни и увити във всеки настоящ миг от времето. Почти можеше да види спиралата. Вслуша се в смеха си и го последва назад в себе си, във всичките същности, които някога е бил. Това беше класическа паметистка техника. Пътуването бе нещо като змия, захапала опашката си, или като дете, опитващо се да пропълзи обратно в кървавата утроба на времето. И в дълбочината на изживяването и живота винаги имаше ужас. Всеки търсач на възспоменуване винаги достига миг на върховен ужас. Подобно на дървен кол, забит в снежен капан, този миг можеше да е във всеки пластовете памет, но винаги го имаше. Докато преживяваше смеха на бебето в себе си, Данло си мислеше, че е избегнал най-страшния ужас, но не беше така. Само се приближаваше стъпка по стъпка към него. Неочаквано го усети под себе си, скрит от тънките ледени кори на паметта. Бяха му казали, че е важно да преживее мига на раждането си, но той внезапно разбра, че това не е възможно.

— Не! — чу се да извиква. Свил юмруци, с вцепенени мускули, Данло лежеше и се гърчеше от ужас на матрака. — Не… не мога!

Почти незабавно до него коленичи Томас Рейн и започна да масажира вдървените му крайници. Данло усещаше натиска на дългите му умели ръце и чуваше гласа му, но не можеше да го види, защото бе стиснал очи и не искаше, не можеше да ги отвори.

— Данло уи Соли Рингес — каза Томас Рейн, — ти бягаш от самия себе си.