Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Други мъже нахлуха в двора. Несвързано бръщолевене, шум и викове на болка откъм ранените се плискаха между стените, истории се повтаряха и преповтаряха на висок глас. Казарил беше глух за всички тях, зает отново да съзерцава своето камъче. Чудеше се откъде ли е дошло, как ли се е озовало тук. Какво е било преди да стане камъче. Скала? Планина? Къде? Колко години? Камъчето изпълваше мислите му. А щом едно камъче можеше да изпълни мислите му, какво би могла да направи една планина? Боговете обемаха планини в мислите си, както и всичко останало, всичкото наведнъж. Всичко и със същото внимание, което той отделяше на едно-единствено нещо. Беше го видял, през очите на Дамата. Ако беше продължило по-дълго от онзи безкрайно кратък миг, душата му сигурно щеше да се пръсне. Дори и в онзи миг се беше почувствал странно разтегнат. Беше ли онова зърване дар, или просто случайност?
— Казарил?
Треперещ глас, гласът, който беше чакал. Вдигна очи. Ако камъчето беше удивително, лицето на Бетриз беше великолепно. Само формата на носа й можеше да го държи запленен часове. Той моментално заряза камъчето и се посвети на това по-добро забавление. Но вода се засъбира трептяща в кафявите й очи, а лицето й се отцеди от цветовете си. Това не беше редно. А най-лошото беше, че трапчинките й се бяха скрили някъде.
— Ето те — щастливо каза той. Гласът му беше като замазано грачене. — Целуни ме.
Тя преглътна шумно, коленичи, приближи се до него на колене и протегна врат. Устните й бяха топли. Уханието на устата й никак не приличаше на парфюма на богинята, беше си като дъха на обикновена жена и беше прекрасно. Неговите устни бяха студени и той ги притисна към нейните, за да заеме от топлината и младостта й, покрай другите неща. Ето. Беше се къпал в чудеса през всеки ден от живота си, а дори не го беше подозирал.
Дръпна глава назад.
— Добре. — Не добави: „Това ми стига“, защото не му стигаше. — Сега вече можете да извадите меча.
Някакви мъже се раздвижиха около него, повечето бяха разтревожени на вид непознати. Бетриз разтърка лицето си, развърза връзките на туниката му, после стана и отстъпи встрани. Някой го хвана здраво за раменете. Един паж държеше нагъната кърпа, която да притисне към раната, друг се беше въоръжил с бинтове.
Казарил примижа неуверено. Бетриз беше тук, следователно Изел трябваше да е, трябваше да е…
— Изел? Бергон?
— Тук съм, лорд Каз. — Гласът на Изел се чу някъде иззад рамото му.
Тя го обиколи да застане пред него и го погледна с неизразима мъка в очите. Беше захвърлила тежките си бродирани роби и още изглеждаше леко задъхана. Беше захвърлила също и черния плащ на проклятието… нали? Да, реши той. Вътрешното му зрение помътняваше, но това не можеше да сбърка.
— Бергон е с вуйчо ми — продължи тя, — помага да разчистят града от останалите хора на ди Жиронал. — Гласът й решително отказваше да забележи сълзите, които се стичаха по лицето й.
— Черната сянка я няма — казай той. — Свалена е и от теб, и от Бергон. От всички.
— Как?
— Ще ти разкажа всичко, ако оцелея.
— Казарил!
Той се ухили за миг на познатия начин, по който царевната натъртваше на името му, когато му беше ядосана.
— Живей тогава! — Гласът й потрепна. — Аз… заповядвам ти!
Ди Тажил приклекна пред Казарил.
Казарил му кимна кратко.
— Тегли.
— Много внимателно и гледайте ръцете ви да не трепнат, лорд ди Тажил — напрегнато го инструктира Изел, — така че да не го нараните допълнително.
— Слушам, милейди. — Ди Тажил облиза притеснено устни и хвана дръжката на меча.
— Внимателно — промълви Казарил, — но не чак толкова бавно, моля те…
Острието излезе от тялото му и топла течност избликна със сила от отворената рана, която остана след него. Казарил се беше надявал да припадне, но само се олюля, когато притиснаха кърпите към входното и изходното отвърстие на раната. Погледна надолу, очаквайки да види скута си подгизнал от кръв, но изтеклата течност не беше червена, а бистра, с лек розов оттенък. „Мечът сигурно е пронизал тумора ми“. Който очевидно не беше, Копелето да опържи Рожерас, задето му беше втълпил този кошмар в главата, натъпкан с някакъв ужасен демонски ембрион. „Поне вече не“. Шепот на удивление премина през кръга наблюдаващи, когато уханието на небесни цветя изпълни въздуха.