Дейвид Копърфийлд
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дейвид Копърфийлд». Краткое содержание книги:
— Прочетете го, сър — каза ми той с нисък и разтреперан глас. — Само че по-бавно, моля ви. Не знам дали ще мога да го разбера.
Ето какво прочетох сред мъртвешка тишина:
„Когато ти, който ме обичаш повече, отколкото заслужавам, прочетеш това писмо, аз ще съм далеч.“
— Аз ще съм далеч — повтори той бавно. — Чакайте! Значи Емилия сега е далеч! После?
„Оставям моя скъп дом — моя скъп дом, за да не се върна никога вече, освен ако той не ме доведе като своя съпруга. Когато вечерта намериш писмото вместо мен, аз ще съм си отишла много часове преди това. О, ако знаеш само как се къса сърцето ми! Ти, към когото се отнесох така несправедливо, който нивга не ще ми простиш, ако знаеш само как страдам! Толкова съм лоша, че няма да пиша за себе си. Дано да се утешиш малко с мисълта, че съм толкова лоша. В името на бога, кажи на вуйчо, че никога не съм го обичала и наполовина тъй силно, както го обичам сега. О, забрави колко мили и добри бяхте всички към мен — забрави, че щяхме да се венчаваме — и се помъчи да си представиш, че съм умряла още когато съм била малка и сега лежа някъде заровена. Благодари на бога, че съм си отишла, и бъди състрадателен към вуйчо! Кажи му, че никога не съм го обичала така много, както сега. Бъди негова утеха. Обикни някое добро момиче, което ще ти бъде това, което някога и аз бях за вуйчо, което ще ти бъде вярно и няма да те опозори тъй, както те опозорих аз. Нека бог да благослови всички ви! Често ще се моля на колене за всички вас. Ако той не ме върне като своя съпруга и ако не бъда достойна да се моля за себе си, ще се моля за вас. Предай на любимия ми вуйчо моето последно прости. Към него отправям последните си сълзи и последната си благодарност!…“
Това бе всичко.
Той продължаваше да стои така, дълго след като бях свършил да чета писмото, и не сваляше поглед от мен. Най-после се осмелих да хвана ръката му и да го помоля, доколкото ми бе възможно, да се опита да събере силите си.
— Благодаря ви, господине, благодаря ви — отвърна ми той, без да се помръдне.
Заговори му и Хам. Мистър Пеготи почувствува и неговата скръб и му стисна ръката; обаче продължаваше да стои в същото положение и никой не дръзваше да го обезпокои.
Най-после той измести бавно погледа си от лицето ми, сякаш се събуждаше от някакъв унес, и зашари с очи из стаята. Сетне каза с нисък глас:
— Кой е мъжът? Искам да знам името му.
Хам ме погледна и аз изведнъж изпитах шок, който ме замая.
— Подозирате някого — каза мистър Пеготи. — Кой е той?
— Мастър Дейви — замоли ме Хам, — излезте за малко вън и нека да му кажа каквото трябва.
Отново ме обзе силен смут. Отпуснах се в един стол и се помъчих да отговоря нещо, обаче езикът ми бе скован и очите ми не виждаха нищо.
— Искам да знам името му — чух аз отново.
— Напоследък, по никое време, тук се навърташе един слуга — започна със заекване Хам. — После се появи и господарят му.
Мистър Пеготи стоеше неподвижен както преди, но сега погледът му беше насочен към Хам.
— Снощи — продължи Хам — са видели слугата с нашето клето момиче. През последната седмица или десетина дни той се е криел тук. Смятахме, че си е отишъл, обаче се е криел. Излезте, мастър Дейви, моля ви, излезте!
Почувствувах Пеготината ръка около врата си, но не бях в състояние да се помръдна, дори и ако къщата да се беше съборила върху ми.
— Тази сутрин, още при зазоряване, вън от града, на шосето за Норич спрял един непознат екипаж — продължи Хам. — Слугата на няколко пъти отивал до него и се връщал, и последния път Емилия била с него. Другият бил вътре. Той е мъжът.
— В името на бога — каза мистър Пеготи, като се олюля назад и вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от това, от което се страхуваше. — Не ми казвайте, че името му е Стиърфорд!
— Мастър Дейви — възкликна Хам с прегракнал глас, — вие съвсем не сте виновен за това — и аз ни най-малко не ви обвинявам, — обаче неговото име наистина е Стиърфорд и той е проклет негодник!
Мистър Пеготи не извика и не пророни нито една сълза, само постоя известно време неподвижен, докато пак се стресна изведнъж дръпна грубата си връхна дреха от гвоздея в ъгъла.
— Помогнете ми да се облека! Вцепенил съм се като дърво и не мога нищо да пипна — извика нетърпеливо той. — Готов съм — каза той, след като някой му бе помогнал да се облече. — А сега ми дайте и шапката!
Хам го запита къде отива.
— Отивам да търся племенницата си. Отивам да търся моята Емилия. Но най-напред ще потопя онази лодка там, дето, кълна се, бих потопил самия него, ако бих знаел злите му помисли, и това щеше да бъде напълно справедливо. Да, отивам да търся племенницата си.