Бялата планина
- Автор: Уингроув Дейвид
- Серия: chung kuo #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата планина». Краткое содержание книги:
Чичо й свърши със суетнята си и седна в края на най-близкия матрак.
— Ами ти как си?
Изгледа я от горе до долу. Очите му — слаби, воднисти — я гледаха от лицето на стареца. Когато го беше видяла за последен път, той беше по-млад, по-силен, но изразът на очите му си беше същият. Те искаха.
Беше слаб човек и слабостта му го правеше злобен. През цялото си детство бе избягвала злобата му; бе избягвала искащите му очи. Чрез неговата дребнавост тя бе закалила вътрешната си сила.
— Добре съм — отговори. И какво друго да каже? Че е станала експерт-убиец? Че е една от най-търсените личности в Града?
— Нямаш мъж? Значи и деца нямаш?
Пак я напуши на смях. Той никога не го бе разбирал.
— Не. Нямам мъж. И деца нямам — отвърна след малко. — Сама съм си.
Приклекна до масата и заразглежда снимките. Имаше и една нейна, до снимката на мъртвия й брат.
— Мислех си, че мама няма нужда от това.
— Това я успокоява. Не би й отказала поне това, нали?
Имаше и холограма на баща й — никога досега не я беше виждала. Без съмнение майка й беше купила образа от обществените досиета. В долния й край имаше дата, от която личеше, че холограмата е правена почти осем години преди тя да се роди. Тогава е бил на… — колко? — двайсет години. Потрепери и се изправи, после се обърна и погледна към чичо си.
— Трябват ли ти пари?
Веднага забеляза, че е била твърде пряма. Той отбягваше погледа й, но в него имаше някаква странна напрегнатост, от която й ставаше ясно, че той не мисли за почти нищо друго. Но да си го признае… това беше нещо друго. Той все още беше неин чичо. Все още продължаваше да я смята за малко момиченце, което зависи от него. Той сви рамене, без да я поглежда в очите.
— Може би… Ще е хубаво да си купите това-онова.
Тя понечи да каже и още нещо, когато вратата зад нея се плъзна и майка й влезе в стаята.
— Чан, аз…
Старицата млъкна, после объркано се обърна към Юе Хао. Отначало лицето й не изразяваше нищо, но след това грейна. Тя пусна пакета, който държеше, и широко разтвори ръце.
— Хао! Малката ми Хао!
Юе Хао се разсмя, наведе се и силно притисна майка си към себе си. Беше забравила колко е дребничка.
— Мамо… — погледна я в очите и пак се засмя. — Как я караш?
— Аз ли как я карам? — поклати глава старицата. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, тя трепереше. — О, мили богове, Хао, колко е хубаво, че те виждам. Толкова години… — изхлипа тихичко, после пак се засмя, подсмръкна и посочи леглата. — Седни. Ще ти сготвя нещо. Сигурно си гладна.
Юе Хао се засмя, но я послуша и приклекна на матрака до чичо си. На вратата Су Чен, която никой не беше представил, продължаваше да гледа объркано. Но никой не се сети да й обясни какво става. След малко затвори вратата и седна от другата страна на мъжа си. Междувременно старицата се занимаваше с кан, като постоянно се извръщаше да погледне към дъщеря си, бършеше очите си и тихичко се смееше.
По-късно, след като ядоха, седяха и си приказваха, дългите години на раздяла сякаш изобщо не ги беше имало; сякаш този ден и последният бяха зашити един за друг като парчета плат. Но когато най-накрая тя си тръгна, вече знаеше, че връщане назад няма. Беше оставила това зад гърба си и бе отишла на място, където дори и майчината любов не би могла да я опази.
Докато вървеше по Главната, виждаше промени навсякъде. Времето бе повредило това място и май нямаше начин то да бъде излекувано. Най-добре беше да го разрушат. Ниво по ниво. Може би тогава щяха да имат някакъв шанс. Когато се освободят от Градовете.
Треперейки, по-сама, отколкото се беше чувствала толкова години подред, тя му обърна гръб, влезе в асансьора и се заизкачва нагоре, все по-далече от миналото си.
Черната скала с форма на сърце беше дълбоко вкопана в земята под вира като последния зъб в челюстта на някой древен старец. Повърхността й беше цялата в бразди и ями, по-тъмна на места, а дългата й стена срещу павилиона беше по-гладка от другите: като черно полирано стъкло, замъглено от капчиците, които се вдигаха над малките водопади. В подножието й студената прозрачна вода на вира лениво се плискаше над неравната скална повърхност и превръщаше белите водни вихри там, където се сливаха двете реки, в един-единствен спокоен поток.
— Добре, Юан, ти го знаеш, но откъде ще намериш доказателства? Ако това е вярно, то е страшно сериозно. Трябва да потърсим отговорност за това от Ван Со-леян. Поведението му е скандално!
Ли Юан се обърна към другия танг.
— Не, братовчеде Ма. Помисли си колко би навредило, ако открито се противопоставим на Ван. В най-добрия случай той би бил принуден да абдикира и пред нас ще изникне проблемът за наследник — проблем, който би превърнал въпроса с наследството на „Джен Син“ в чиста дреболия, а боговете знаят, че ще ни е много трудно! В най-лошия случай ще ни предизвика. Ако го направи и Ху Тун-по и Чи Хсин го подкрепят, може да започне война помежду ни.