Скрити страсти
- Автор: Адлър Елизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рада Цанева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скрити страсти». Краткое содержание книги:
— Беше трудно само заради мен, Роберто — тя бе прекрасна. Може би за нея бе по-лесно, тя винаги е знаела за мен, винаги си ме е спомняла. Но аз не знаех, че съществува. О, толкова съм объркана.
— Не се тревожи — каза той и здраво хвана ръката й, — ще се погрижим за всичко. Всичко ще се оправи, Амели.
Разговорът секна, когато отвори вратата, и тя разбра, че сигурно са си приказвали за нея.
— Е? — попита ги със слаба усмивка.
— Мисля, че е по-добре да ви оставим сами с Джим — каза Каро. Кафявите й очи погледнаха със съчувствие Леони. — Радвам се, че Амели те намери — мило добави тя, — че най-накрая я видя.
Леони се загледа след тях, докато мълчаливо напускаха стаята.
— Хайде, скъпа — каза Джим, — да си вървим в къщи.
Той я загърна с пелерината и пъхна Шоколад под мишницата й, и те закрачиха заедно по коридора за последен път. Тя се обърна, за да погледне назад. Още усещаше аромата на жасмин.
Леони седеше до Джим в колата, държеше Шоколад на коляното си.
— Знаеш, че Мосю беше в театъра — спокойно проговори Джим, — в дъното, както обикновено.
Мосю! За пръв път в живота си бе забравила за него! Малката котка потръпна и измяука към нея, все едно се оплакваше. Леони усети, че струйка пот избива по гърба й. Амели е била в театъра с Мосю… той може да я е видял… можеше ли наистина да знае?
— Сигурен съм, че не знае — каза Джим, усещайки за какво си мисли Леони. — Но ако Амели остане тук и ако се срещнете отново, ще научи.
— Какво да правя? — тихо попита тя.
Той я погледна, сгушена до него.
— Само ти можеш да вземеш това решение — каза накрая, — само ти знаеш на какво е способен той. Ако смяташ, че вече не представлява заплаха…
— Не. Той още е заплаха. — Жасминът още бе в гримьорната й… и той пак бе дошъл там, в дъното на театъра — и когато си отидеше у дома, във Вилата, яхтата му още щеше да бъде в залива.
— Мили Боже — извика тя, — ще се освободя ли някога от него!
Джим хвана ръката й и силно я стисна.
— Един ден. Обещавам ти, Леони. Един ден аз ще се оправя с него.
59.
Изабел се вгледа в колоните, обграждащи портата на Шато д’Орвил — грифоните, които някога ги бяха увенчавали, сега украсяваха входа на Вила д’Орвил в Рио.
— Пренесохме ги с нас — каза тя, посочвайки на Амели мястото, където бяха стояли в продължение на триста години.
— О, бабо — въздъхна Амели, — как сте могли да напуснете това място?
Паркът се разгърна пред тях, първо горите, после шубраците от бук, сребърна бреза и ясен, а след това блясъкът на реката през дърветата, лъкатушеща по края на имението, докосвайки голямата полегата южна ливада с малкия си приток, убежище за патици, лебеди, диви гъски и чапли, както и за речните видри и стотиците други малки създания. Ливадите приличаха на гладки кадифени покривки, осеяни със сенчести дървета, дъб и кестен и укрепени от засадени с цветя тераси в синьото, лилавото, розовото и жълтото на късната пролет.
— Сега ще видиш къщата — каза тя на Амели, стисна ръката й по-здраво и нетърпеливо се наведе напред, — точно след този завой. И ето я, познатият жълто-сив камък, солидните очертания, високите прозорци, в които винаги се отразяваха слънчевите лъчи… тя усети, че в очите й се появяват сълзи. Хубаво бе да се завърнеш.
— Прекрасно е — извика Амели, — много красиво.
През прозореца на колата Роберто гледаше безразборно построените стари къщи, покрай които се виеше пътят. Тя бе права, бе прекрасно. Място като това даваше усещане за солидност и сигурност… имаш чувството, че тук не може да се случи нищо извънредно, че животът е подреден и планиран и не съществува тъмна страна на нещата. Въздухът бе чист и свеж, нямаше я влажната тропическа жега, която те възбужда, надсмива се над тялото ти, събуждайки у него все по-диви желания. Какво ли е, мечтателно се замисли той, да си човек, който живее в тази къща, следва традициите, пази семейната чест… с жена като Амели до себе си, прям, честен и силен?
Те последваха Изабел по широките стъпала на нейния някогашен дом, внимавайки да не смутят спомените й, но изведнъж тя се спря, за да се полюбува на позната гледка.
— Дойдох тук като млада булка — каза тя с лека усмивка, — когато бях на осемнадесет. Преживях много щастливи години… години, изпълнени с любов, но не искам да си мислите, че това завръщане е печално. Откакто отведох Амели в Бразилия, животът ми се промени и обогати, самата аз също съм се променила. Не съм същата жена, която някога живееше тук. Моят дом е с всички вас, в Рио.
— Бабо — извика Амели и я прегърна, — не знам какво бих правила без теб.
Голямата входна врата стоеше отворена в топлия пролетен ден, но Изабел натисна звънеца и отново чу познатия му звън да отеква из старата къща. Прекрасно бе, че Леони им бе предложила да дойдат тук… всичко си бе същото, по-късно си помисли тя наум, само че сега пълно с деца. Макар че не й бе лесно да приеме, че Леони няма да може да види отново Амели. Ако не беше нейният мил съпруг, Изабел нямаше да може да повярва, че това е истина след всичките тези години, но той я бе убедил. Колкото и странно да бе това, Амели го бе приела спокойно.