Мечката и драконът
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечката и драконът». Краткое содержание книги:
— Стига бе? — зачуди се Бондаренко.
— Това беше самата истина, Генадий Йосифович.
— А какво знаем за Китайската народноосвободителна армия?
— Превъзхожда ни по численост и през последните четири години отделя сериозно внимание на бойната подготовка, много повече отколкото ние.
— Могат да си го позволят — отбеляза ядосан Бондаренко. Другото нещо, което беше узнал с пристигането си, беше колко малко средства бяха предвидени за военна подготовка и свързаните с това съоръжения. Но положението не беше съвсем безнадеждно. Той имаше на разположение военни складове, чиито запаси бяха трупани в продължение на три поколения. В тях например имаше цели планини от 100-милиметрови снаряди за оръдията на неговите отдавна остарели танкове — Т-54 и Т-55, както и море от дизелово гориво, скрито в подземни резервоари, които трудно можеха да се преброят. В Далекоизточния военен окръг той имаше на разположение и още едно нещо. Това беше инфраструктурата, изградена в продължение на поколения благодарение на институционната параноя, обхванала Съветския съюз. Обаче една армия не се командваше с инфраструктура.
— Ами авиацията?
— Повечето самолети са на земята — отвърна мрачно Алиев. — Има проблем с резервните части. Използвахме голямо количество в Чечения и не достигат до нас. Освен това винаги се дава предимство на нуждите на Западния военен окръг.
— Така ли? Да не би нашето политическо ръководство да очаква да ни нападнат поляците?
— Това е посоката, в която се намира Германия — посочи полковникът.
— В продължение на три години имах много спорове по този въпрос с върховното командване — оплака се Бондаренко, спомняйки си за времето, когато беше шеф на оперативния отдел на сухопътните войски. — Хората предпочитат да се вслушват в собствения си глас, отколкото в логиката на другите. — Той погледна към Алиев. — А ако китайците ни нападнат?
Началникът на оперативния отдел сви рамене.
— Не ни очаква нищо хубаво.
Бондаренко помнеше картите. От границата до златното находище разстоянието не беше чак толкова голямо, а инженерните войски, които винаги проявяваха прекалено усърдие, прокарваха до там проклетите пътища…
— От утре, Андрей Петрович, започваме изготвянето на тренировъчен режим за целия състав — каза командващият Далекоизточния военен окръг на началника на оперативния си отдел.
27.
Транспортиране
Дигс не беше напълно доволен от видяното, но това би могло да се очаква. Долу 2-ра бригада на полковник Лайсъл действаше в района на маневрите. Мудно — каза си той. После се укори, че не е съвсем справедлив. Тук не беше Националният учебен център във Форт Ъруин, Калифорния, и 2-ра бригада на полковник Лайсъл не беше 11-и кавалерийски полк, чиито войници тренираха там практически всеки ден, благодарение на което бяха научени да воюват така, както хирургът да прави операции. Не, след падането на Съветския съюз 1-ва бронетанкова дивизия се беше превърнала в гарнизон, а времето, прахосано в остатъчна Югославия, когато съставът й изпълняваше ролята на „миротворец“, не беше допринесло за повишаване на боеготовността й. Дигс ненавиждаше термина „миротворци“. Да вървят по дяволите, помисли си генералът. От тях се искаше да бъдат войници, а не полицаи, облечени във военна униформа. Противникът в случая беше една германска бригада и, както изглеждаше, се справяше добре с нейните танкове „Леопард“-2. Е, войниклъкът беше заложен в генетичния код на германците, но и те не бяха по-добре обучени от американците, а разликата между цивилния и войника беше в подготовката. Обучението означаваше да знаеш къде да гледаш и как да действаш, когато нещо ти се изпречи насреща. То означаваше да знаеш какво ще направи танкът от лявата ти страна, без дори да гледаш нататък. Означаваше да знаеш как да поправиш танка си или пехотната бойна машина „Брадли“, когато нещо се развали. То създаваше чувство за гордост, защото с него идваше и увереността, съзнанието, че ти си най-опасният кучи син в долината, в която вилнее смъртта, и няма от какво да се боиш.
Хеликоптерът UH-60A, в който беше Дигс, се управляваше от полковник Бойл. Генералът беше на седалката, която беше малко по-високо по средата между местата на двамата пилоти. Кръжаха на около 200 метра височина.
— Аха, взводът долу току-що се натъкна на нещо — докладва Бойл и посочи с ръка. Виждаше се как на водещия танк запримигаха жълти светлини, с които сигнализираше „Убит съм“.
— Я да видим как командирът на взвода ще се справи със ситуацията — каза генерал Дигс.