Кралска поръчка
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Придворният убиец #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралска поръчка». Краткое содержание книги:
— Двустранна атака. Опитаха се да ни изненадат при пробива точно под южната кула. И някои успяха да…
Прониза я стрела и завинаги прекъсна онова, което искаше да ни каже. Изведнъж ни връхлетяха островитяни, повече, отколкото предполагах, че сме обсадили — и всички се насочваха към шатрата на Кетрикен.
— Към престолонаследницата — извиках аз и чух, че викът се понася по редицата. Трима стражници изскочиха от шатрата и опряха гръб в стените й, докато ние с Бърич се изправихме пред входа. Изтеглих меча си и с периферното си зрение зърнах червените отблясъци на огъня по оръжието на Бърич. Внезапно от палатката излезе Кетрикен и каза с укор:
— Не ме пазете! Вървете там, където е боят.
— Той е тук, милейди — изсумтя Бърич и рязко пристъпи напред, за да отсече ръката на един прекалено приближил се пират.
Ясно си спомням тези думи, спомням си и тази крачка на Бърич. Това е последният ми логичен спомен от тази нощ. След това се смесиха викове и кръв, метал и огън. Обляха ме вълни от емоции, докато ратници и пирати бяхме вкопчени в смъртен бой. Още отначало някой подпали шатрата и пламъците й осветиха полесражението като сцена. Видях Кетрикен да се сражава боса по замръзналата земя. Стискаше с две ръце смешно дългия си планински меч. Изяществото й превръщаше битката в гибелен танц, който при други обстоятелства щеше да прикове вниманието ми.
Продължаваха да се появяват островитяни. По някое време бях сигурен, че чувам Искрен да дава заповеди, ала не успях да разбера нито една от тях. Сегиз-тогиз мярках Нощни очи, който се биеше винаги в сенките — неочаквана тежест от козина и зъби, връхлитаща пиратите. Бърич и Напръстник се сражаваха гръб до гръб. Аз бях един от кръга, който пазеше престолонаследницата. Поне така си мислех, докато не осъзнах, че всъщност тя се бие до мен.
Видях на земята паднала пиратска брадва и хвърлих меча, за да я взема. На другия ден прибрах оръжието си, покрито с кал и кръв. Ала в този момент не се поколебах да зарежа подаръка от Искрен. Докато се сражавахме, съществуваше единствено настоящето. Когато вълната на битката се отдръпна, без да се замислям, се втурнах след разбягалите се врагове.
Тук наистина двамата с Нощни очи ловувахме добре заедно. Аз се изправих срещу последната си плячка, брадва срещу брадва, докато моят вълк ръмжеше и се бранеше от меча на един по-дребен пират. Довърши го само секунди преди аз да поваля моя съперник.
Тази последна битка ме изпълни с дива и свирепа радост. Не знаех къде свършва Нощни очи и къде започвам аз, а само, че сме победили и сме останали живи. После потърсихме вода. Напихме се от ведрото на един кладенец и аз измих кръвта от ръцете и лицето си. Отпуснахме се на земята и опряхме гърбове на тухлената стена, за да погледаме изгрева над гъстата мъгла. Нощни очи ме топлеше и дори нямаше нужда да мислим.
Предполагам, че съм подремнал, защото се сепнах веднага щом той ме остави. Вдигнах поглед да видя какво го е стреснало и видях едно уплашено нитбейско момиче, което ме зяпаше. Ранното слънце хвърляше отблясъци по червената й коса. Носеше ведро. Изправих се и се усмихнах, приветствено вдигнах брадва, ала тя се скри като уплашен заек сред разрушените сгради. Протегнах се и се запътих през стелещата се мъгла към шатрата на Кетрикен. По пътя в главата ми се явяваха образи от нощния лов. Спомените бяха прекалено контрастни, прекалено червени и черни, и аз ги пратих дълбоко в ума си. За това ли ме предупреждаваше Бърич?
Дори на дневна светлина ми бе трудно да разбера случилото се. Земята около изгорелите останки от шатрата беше отъпкана и разкаляна. Тук се бяха водили най-тежките боеве. Тук бяха паднали най-много пирати. Някои трупове бяха натрупани на купчина. Други все още лежаха там, където бяха убити. Избягвах да ги гледам. Едно е да убиваш от страх и гняв. Друго е да видиш какво си направил на ледено сивата светлина на утрото.
Разбирах, че островитяните са се опитали да пробият обсадата ни. Навярно бяха имали шанс да стигнат до корабите си и да си върнат един-два. Не толкова ясен бе обаче фактът, че атаката, изглежда, беше насочена срещу шатрата на престолонаследницата. Щом бяха излезли извън насипите, защо не бяха използвали възможността да се спасят и да се отправят към брега?
— Навярно изобщо не са се надявали да избягат — отбеляза Бърич и изскърца със зъби, когато опипах подлютената подутина на крака му. — Такива са островитяните: предпочитат да умрат, но да нанесат колкото може повече щети. Затова атакуваха насам с надеждата да убият престолонаследницата ни.
Бях открил Бърич да куцука по бойното поле. Той не каза, че търси трупа ми. Облекчението му при вида ми бе достатъчно доказателство.