Търговска къща (Част II)

— А нещо за оръжията?

— Ти си чист. Военните в Хонконг са оттеглили обвинението си срещу теб. Ще ти бъде съобщено официално утре.

— Открили ли са нещо?

— Те не. Ние открихме. Направихме проверка в хангара ти в Лос Анжелос. Един от нощните пазачи си спомни, че видял някакви типове да бърникат нещо на товарната площадка. Но не му направило впечатление, докато не го попитахме.

— Виж ти. Хванахте ли някого?

— Не. Сигурно няма и да хванем. Не се притеснявай. А колкото до Банастазио, скоро ще се отървеш от него. Не се тревожи.

Като си спомни сега за това, отново го побиха тръпки.

— Какво има, скъпи? — попита Орланда. — За какво се сети?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Просто си мислех, че страхът е нещо отвратително и може да те погуби, ако не внимаваш.

— О, да, знам. Толкова добре ми е познато — тя откъсна очи от пътя за секунда и като се усмихна колебливо, постави ръка на коляното му. — Но ти си силен, скъпи. Не се боиш от нищо.

Бартлет се засмя:

— Де да беше вярно.

— О, така е. Знам.

Орланда намали, за да заобиколи купчина тиня, на това място пътят беше по-стръмен, на няколко пъти водата се бе разливала от канавките. Колата се движеше плътно до високата подпорна стена, после зави надолу по „Коутуол роуд“ и покрай ъгъла свърна към „Роуз корт“. Като стигнаха до блока, дъхът на Бартлет секна, когато Орланда се поколеба за момент, а после решително подмина фоайето и зави по стръмната алея към гаража.

— Време е за аперитив.

— Чудесно. — Не я погледна. Като спряха, той слезе, мина от нейната страна и й отвори вратата. Тя заключи колата и се качиха в асансьора. Бартлет усещаше как вената на шията му пулсира.

С тях се качиха и двама китайци — доставчици с подноси, пълни със сандвичи с пържен хляб в ръце и попитаха за апартамента на „Ейжън пропъртис“.

— На петия етаж — отговори Орланда и след като слязоха, Бартлет попита:

— „Ейжън пропъртис“ ли са собствениците тук?

— Да — отговори тя. — Всъщност те са построили сградата — поколеба се. — Джейсън Плъм и Куилън са добри приятели. Куилън все още притежава надстройката над покрива, макар че ми я преотстъпи, като скъсахме.

Бартлет я прегърна.

— Радвам се, че сте скъсали.

— И аз — усмихна му се нежно тя и невинността в широко отворените й очи го покърти. — Сега вече и аз.

Стигнаха до осмия етаж и той забеляза, че пръстите й трепереха, докато пъхаше ключа в ключалката.

— Заповядай, Линк. Кафе, чай, бира или коктейл?

Орланда свали обувките си и вдигна очи към него. Сърцето му туптеше и той напрегна сетивата си да разбере дали няма някой в апартамента.

— Сами сме — каза простичко тя.

— Как позна какво мисля?

Орланда леко сви рамене.

— Просто така.

Бартлет постави ръце на талията й.

— Орланда…

— Знам, мили.

Гласът й беше дрезгав и от него го побиха тръпки. Като я целуна, устните й се разтвориха, бедрата й бяха меки и податливи. Ръцете му я изследваха. Усети как зърната й се втвърдяват, а сърцето й биеше в ритъм с неговото. После ръцете й се отдръпнаха от врата му и се притиснаха до гърдите му, но този път той я притисна до себе си и я зацелува по-упорито. Ръцете й престанаха да го отблъскват и отново се плъзнаха около врата му, а бедрата й се притискаха към неговите. Отлепиха устните си, но останаха прегърнати.