Бризингър
- Автор: Паолини Кристофер
- Серия: Наследството #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бризингър». Краткое содержание книги:
В същото време в Тронхайм предстои изборът на нов джуджешки крал. От това кой ще бъде той, зависи дали джуджетата ще продължат да се крият в подземния си свят, или ще се присъединят към съюза срещу Императора.
Преследван от могъщи врагове и изправен пред толкова големи очаквания, Ерагон отива в Елесмера да търси така нужните му отговори. Там узнава древна тайна, която може да се окаже съдбоносна за бъдещето на цяла Алагезия. Там се сдобива и с… Бризингър!
После Орик разказа за пристигането на елфите в Алагезия и как те воювали с драконите, докато двете раси почти не се унищожили взаимно. И как в резултат на това те се споразумели да създадат Драконовите ездачи, за да запазят мира помежду си.
— А какъв е бил отговорът ни, когато сме научили за намеренията им? — попита гримстборитът на Дургримст Ингетум, а гласът му проехтя в залата. — Поискали ли сме да бъдем включени в съюза им? Пожелали ли сме да споделим силата, която Драконовите ездачи са щели да притежават? Не! Останали сме вкопчени в старите си обичаи и старите вражди и сме отхвърлили всяка мисъл да се обвържем с драконите или да допуснем някой извън собствения ни народ да ни контролира. За да запазим самостоятелността си, сме пожертвали бъдещето си, защото съм убеден, че ако някои Драконови ездачи бяха кнурлан, Галбаторикс никога нямаше да заграби властта. Дори ако греша — не искам да омаловажавам Ерагон, който се е доказал като превъзходен Ездач, — драконът Сапфира можеше да се излюпи за някой от нашата раса, а не за човек. Представяте ли си каква слава щяхме да спечелим тогава?
Вместо това важността ни в Алагезия е намаляла още откакто кралица Тармунора и съименникът на Ерагон са сключили мир с драконите. В началото по-ниският ни статут не е бил толкова горчив за преглъщане, а и често е бил по-лесен за отричане, отколкото за приемане. Но после дошли ургалите, а след тях и хората, и елфите променили магиите си и допуснали хората в редиците на Ездачите. Потърсили ли сме тогава правото си да бъдем включени и ние, както бихме могли… както ни се е полагало? — Орик поклати глава. — Нашата гордост ни е попречила. Защо ние, най-старата раса на тази земя, да молим елфите за услугата да споделят магията си с нас? Нямали сме нужда да обвързваме съдбата си с драконовата, за да спасим расата си от унищожение, както е било с елфите и хората. Разбира се, не сме взели под внимание битките, които сме водели помежду си. Сметнали сме, че те са си лично наша работа и не засягат никой друг.
Слушащите вождове се размърдаха. Много от тях гледаха неодобрително, докато слушаха критиката на Орик, ала останалите изглеждаха по-склонни да приемат думите му и изглеждаха замислени.
Той продължи:
— Докато Ездачите охраняваха Алагезия, ние се радвахме на най-големия просперитет, записван в аналите на историята ни. Расата ни процъфтяваше както никога преди и все пак нямаше никакъв принос в причината за това — Драконовите ездачи. Когато Ездачите паднаха, сполуката ни напусна, но ние отново нямахме принос в причината за случилото се — Драконовите ездачи. А аз не мисля, че това е достойно за велик народ като нашия. Ние не сме страна на васали, които да се съобразяват с капризите на чужд господар. Нито пък трябва онези, които не са наследници на Одгар и Хлодрис, да решават съдбата ни.
Тези разсъждения бяха повече по вкуса на клановите вождове; те кимнаха в знак на одобрение и се усмихнаха, а Хавард дори изръкопляска няколко пъти при последните думи.
— Да разгледаме сега днешната епоха — продължи Орик. — Влиянието на Галбаторикс се засилва и всяка раса се бори да не попадне под неговата власт. Станал е толкова могъщ, че единствената причина все още да не сме негови роби е, че не е решил да долети на черния си дракон и да ни нападне директно. Ако го направи, ще бъдем смазани от него като фиданки от лавина. За щастие той, изглежда, няма проблем да ни изчака сами да си проправим път до цитаделата му в Уру’баен. А сега ще ви напомня, че преди Ерагон и Сапфира да се появят мокри и мърляви на прага ни, със стотина бесни Кул по петите, единствената ни надежда да надвием Галбаторикс беше, че някой ден някъде Сапфира ще се излюпи за своя избран Ездач и че този незнаен герой може би, евентуално, ако имаме по-голям късмет от всеки комарджия, който някога е спечелвал хвърляне на заровете, ще съумее да свали краля от власт. Надежда? Ха! Дори не смеехме да се надяваме; имахме надежда за надеждата. Когато Ерагон ни се представи за пръв път, мнозина от нас, включително и аз, бяхме поразени от вида му. „Но той е само момче! — казахме. — По-добре да беше поне елф“. Но ето че той се доказа като въплъщението на всичките ни надежди! Човешкото момче успя да убие Дурза и така ни позволи да спасим най-обичния си град, Тронхайм. Драконът му Сапфира обеща да възвърне на Звездната роза някогашната й красота. По време на битката в Пламтящите равнини той отблъсна Муртаг и Торн, с което ни позволи да спечелим отново. И вижте! Сега той дори прилича на елф и чрез странните им магии е придобил тяхната бързина и сила.