Страхът на мъдреца (Част II)

— Аха.

Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой търпелив посетител, който чука на вратата.

Гран отпи спокойно от своята чаша.

— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.

— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова, което трябва.

Думите й предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да избухна в сълзи.

— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.

Сега ръцете ми трепереха още повече.

Гран не изглеждаше изненадана от това.

— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът й даваше ясно да се разбере, че думите й не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много. — Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.

Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих, когато част от него заседна в гърлото ми.

Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.

— Изпий това — нареди ми тя.

Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че тихо говоря:

— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.

— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?

Вдигнах поглед стреснат.

— Да не е започнал да загнива?

— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?

— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.

— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.

Кимнах. Знаех, че е истина.

— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което трябва да бъде сторено.

— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.