Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Самата госпожа Бърд подреждаше масите в главния салон и пълничката й фигура с престилка беше толкова приятна и утешителна гледка, че усетих силно желание да я прегърна. И сигурно щях да го направя, ако в този момент не забелязах, че не сме сами.
Имаше още някой, още един гост, който се беше привел към стената и внимателно разглеждаше черно-белите снимки.
Много познат човек.
— Мамо?
Тя вдигна поглед и ми се усмихна колебливо.
— Здравей, Еди.
— Какво правиш тук?
— Ти каза, че трябва да дойда. Исках да те изненадам.
Никога през живота си не съм била толкова доволна и не съм изпитвала такова облекчение от срещата си с някого. Прегърнах я.
— Толкова се радвам, че си тук.
Може би страстта ми си е проличала, сигурно съм я притиснала малко по-дълго, понеже мама примигна и каза:
— Всичко наред ли е, Еди?
Поколебах се, докато тайните, които бях научила, мрачните истини, на които бях станала свидетел, се размесваха като карти в съзнанието ми.
— Добре съм, мамо. Просто съм малко изморена. Снощи имаше голяма буря.
— Госпожа Бърд ми каза, че заради дъжда си пренощувала в замъка — съвсем лекичко секна гласът й. — Радвам се, че не тръгнах следобед, както планирах.
— Отдавна ли си тук?
— Само двайсетина минути. Разглеждах тези — посочи тя една снимка от списание „Кънтри Лайф“ от 1910 година. Беше на кръглия басейн, докато все още са го строяли. — В този басейн се научих да плувам, докато живеех в замъка.
Приближих се, за да прочета надписа под снимката: „Оливър Сайкс, който ръководи строителните работи, показва на господин и госпожа Реймънд Блайд новия им басейн“. Ето го красивия млад архитект, Човека от калта, който ще завърши дните си във възстановения от самия него ров. По кожата ми плъзна четката на осведомеността и върху ми натежа бремето на тайната, която бях научила за съдбата на този млад мъж. В съзнанието ми долетя молбата на Пърси Блайд: „Не забравяйте обещанието си. Разчитам на вас“.
— Да предложа на дамите обяд? — попита госпожа Бърд.
Извърнах се от усмихнатото лице на Сайкс.
— Какво ще кажеш, мамо? Сигурно си гладна, след като си шофирала.
— С удоволствие ще хапна супа. Може ли да седнем отвън?
Седнахме на маса в градината, откъдето виждахме замъка. Госпожа Бърд предложи и преди да успея да се възпротивя, мама заяви, че е идеално. Докато гъските от фермата се суетяха из локвите наблизо с надеждата да получат някоя трохичка, мама заговори за миналото си. За времето, което беше прекарала в Милдърхърст, за чувствата й към Джунипър, за увлечението й по нейния учител Томас Кавил, а накрая ми разказа и за мечтата си да стане журналист.
— Какво се случи, мамо? — попитах, мажейки филийката си в масло. — Защо промени намеренията си?
— Не съм ги променила. Просто… — Тя се размърда на белия железен стол, който госпожа Бърд беше подсушила. — Мисля, че… Накрая не можах… — Тя се намръщи на неспособността си да намери нужните думи, после продължи с нова решимост: — Познанството ми с Джунипър отвори нова врата пред мен и аз отчаяно копнеех да премина отвъд. Без нея обаче сякаш не успях да задържа вратата отворена. Опитах, Еди, наистина. Мечтаех да уча в университета, но през войната толкова много училища в Лондон затвориха, че накрая започнах работа като машинописка. Винаги съм смятала, че е нещо временно, че някой ден ще продължа напред и ще правя каквото искам. Но когато войната свърши, бях на осемнайсет и беше късно да се връщам в училище. А не можех да уча в университет, без да съм завършила гимназия.
— И спря да пишеш?
— О, не. — Тя рисуваше осморки в супата си с върха на лъжицата, отново и отново. — Не, не спрях. Тогава бях много упорита. Наумила си го бях и реших, че няма да допусна такава дреболия да ми попречи. — Тя се усмихна, без да вдига поглед. — Щях да пиша на свободна практика, да стана известна журналистка.
И аз се усмихнах, невъзможно доволна от нейното описание на неустрашимата млада Мередит Бейкър.
— Направих си своя програма, четях каквото намерех в библиотеката, пишех статии, обзори, понякога разкази и ги изпращах.
— Нещо публикуваха ли?
Тя се размърда на мястото си престорено свенливо.