Прероденият дракон

Сградите бяха всякакви — дървени, тухлени или от камък, нагъсто една до друга, покрити с каменни плочи, керемиди и слама.

— Не е в стила на Мургейз — промълви след известно време Том, повече на себе си. Рунтавите му вежди се бяха смръщили.

— Кое не е в стила на Мургейз? — попита Мат разсеяно.

— Да спира прехвърлянето. Да връща хората. Нравът й винаги е бил опасен като мълния, но и винаги е имала сърце за всички бедни и гладни. — Той поклати глава.

Точно тогава Мат видя една табела — с надпис „При речния“ и рисунка на босоног мъж без риза, който танцуваше джига — извърна се натам, проправяйки си път през множеството и подхвърли през рамо:

— Ти остави сега Мургейз, Том. Все още ни чака дълъг път до Кемлин. Дай първо да видим колко злато ще ни струва едно легло за тази нощ.

Гостната на „При речния“ изглеждаше точно толкова претъпкана, колкото и улиците навън, и когато ханджията чу какво иска Мат, така се разсмя, че чак бузите му се разтресоха.

— Аз сега спя с четирима на едно легло. И собствената ми майка да дойде, няма да мога да й предложа и едно одеяло край огъня.

— Както трябва да сте забелязали — изрече Том с екнещия си глас, — аз съм веселчун. Сигурно можете да ни намерите поне голи дъски в някой ъгъл, в замяна на което ще веселя гостите ви с разкази и жонглиране, с гълтане на огън и ловкост на ръцете.

Ханджията се изсмя в лицето му.

Когато Мат го издърпа на улицата, Том му изръмжа с нормалния си глас:

— Така и не ме остави да го попитам за конюшнята му. Сигурно щеше да се намери място поне в плевника.

— Достатъчно съм спал в конюшни и плевни, откакто напуснах Емондово поле — отвърна Мат. — Както и под храсталаци. Искам легло.

Но в следващите четири хана ханджиите му отвръщаха по същия начин; в последните два за малко да го изхвърлят, когато им предложи игра на зарове срещу легло. А когато петият му каза, че не би дал сламеник дори на самата кралица — мястото впрочем се казваше „Добрата кралица“, — той въздъхна и го попита:

— Какво ще кажеш тогава за конюшнята? Сигурно можем да се подслоним поне в сеното срещу известна цена.

— Моята конюшня е за коне — отвърна кръглоликият мъж, — не че са останали много в града. — Той лъскаше една сребърна чаша; отвори вратата на един плитък шкаф и я постави до други; две с две не се повтаряха. Отгоре на шкафа, над дъгата на вратичките, имаше изкусно изработена кожена чаша за зарове. — Не пускам там хора, за да не плашат конете и да не ми ги отмъкне някой. Тези, които ми плащат, за да им приютя животните, искат добра грижа за тях, а имам и два свои. Няма постеля за вас в конюшната.