Следотърсачът [Pathfinder - bg]

Мъже се катереха по скалата с метални лостове в ръце. Сега и горе имаше мъже, които размахваха лостовете — толкова бързо се движеха. Но Парам вече скачаше от скалата и Умбо също скочи — в този миг тя сигурно ги беше забавила още повече, защото сега мъжете запрепускаха наоколо по-бързо и от мравки, по-бързо от стрелкащи се колибрита, размахали лостовете. Изведнъж притъмня и Умбо вече не виждаше нищо. После отново стана светло, а те продължаваха да падат и да извиват телата си във въздуха, та когато кацнат, да се приземят прави.

Войниците продължаваха да тичат наоколо и да размахват железните лостове. Те не знаеха, че Умбо и Парам са скочили отстрани на скалата, а не отпред, затова на втория ден търчаха все пред издатината. После кралицата изприпка като буболечка сред тях и ги пренареди така, че вторият ден завърши с танца на мъжете с железни лостове, които сега се въртяха точно под тях. А Парам и Умбо пропаднаха и отново настана нощ, а после ден. Търчането на войниците не спираше, дори стана още по-трескаво, с лостовете, размахани във въздуха. Невидими вече два дни — две секунди — Парам и Умбо явно бяха в по-голяма опасност отпреди, защото кралицата не искаше да се предаде, нито да позволи на мъжете да се предадат. След малко двамата щяха да паднат сред тях, в обсега на лостовете. И щяха да умрат още преди да стигнат земята.

Тогава Умбо разбра, че е в негова власт да ги спаси, и бърз като тази мисъл, той хвърли сянката на времето върху себе си и Парам и ги дръпна назад само с две седмици. Мъжете изчезнаха. Минаха още три дни и три нощи, докато Парам успее да осъзнае какво беше направил Умбо и отново да ги ускори. Те паднаха на земята и се препънаха. Тя рухна отзад върху него и го събори с тежестта си, той не успя да запази равновесие и падна по очи, а нейната тежест изкара въздуха в гърдите му. Умбо лежеше там задъхан, а светът около него забавяше хода си, слънцето печеше и слухът му се завръщаше. Той чу, че Парам му говори.

— Как го направи? — питаше тя. — Ти имаш страшна мощ — да направиш такова нещо, докато още бяхме в забавеното време, да го направиш във въздуха, по време на скок!

— Мисля, че ребрата ми са счупени — прошепна Умбо между пъшканията. Но после разбра, че нямаше как да са счупени — когато си поемаше въздух, не го болеше повече. — Не, ще се оправя — съобщи той.

— В кое време се намираме? — попита Парам. — Колко назад ни върна?

— Най-много да са две седмици — отвърна Умбо. — Конете ги няма. Още не сме стигнали тук.

Тя му помогна да се изправи.

— Извинявай, че паднах върху теб. Никога досега не съм правила такова нещо, такъв скок. Нямах време да мисля за последствията.

— Не е за вярване колко ги ускори! Цял ден и цяла нощ само за една секунда — сигурно почти не сме съществували.

Парам се засмя нервно и смени темата.

— Майка ми е кошмарна, нали? Дано като порасна, не стана като нея.

Чак сега Умбо осъзна колко се е страхувало момичето да падне в безмилостния капан на майка си, от който не виждаше друг изход освен своята смърт. А сега Парам беше жива, Умбо я беше спасил и това бе също тъй сигурно, както, че тя е спасила него.