Преместването на Марс [Moving Mars]

Денди Брейкър се изправи пред мен и се взря в лицето ми.

— Май наистина сме загазили, а?

— Така поне изглежда на пръв поглед.

— Това следствие на извършеното от „Кайлетет“ ли е?

— Да. Не. Всъщност никой не е безгрешен. Всички има за какво да се обвиняваме.

— Нашата грешка, ако питаш мен, бе преместването на Фобос — каза Денди.

Спомних си собственото си чувство на екзалтация при внезапния обрат. Дори и сега пулсът ми се ускорява и пред очите ми изплува образът на Шон Дикинсън, изричащ „Всички сме още деца и сме подвластни на най-дълбоките си инстинкти“…

— Е, все пак ни принудиха да прибегнем до тази стъпка — отбелязах на глас аз. — Просто сега Земята може да ни има толкова доверие, колкото човек може да има към скорпион под леглото си.

Денди поклати объркано глава:

— Никога не съм виждал скорпион на живо.

По президентската мрежа пристигнаха нови закодирани съобщения. Освен „Преамбюл“ имахме и други планове; просто бяхме заложили доста на Олимпийците. В момента разглеждахме възможностите да прибегнем и до въпросните други планове: индивидуална защита срещу „скакалците“ станция по станция, съседни станции, защитаващи се съвместно, залагане на повече автоматизирани системи и така нататък.

Трийсет минути преди да стигна до Преамбюл, говорих с Чарлз в лабораторията. Той ме изслуша с безизразно лице, докато му описвах случилото се в Лал Квила и му излагах накратко съобщението на президента.

— Играят си с нас, както си искат — заключи накрая той. — Правителството явно ни смята едва ли не за деца. Напред-назад, напред-назад…

— Нямаме точно това предвид — възразих аз. — Ти Сандра нямаше да ти се обади, ако не…

— Сега сме на прав път — прекъсна ме Чарлз. — Нямаме и друг избор. Те ще ни изтрият от лицето на Земята. Ще се наложи да остана в близост до големия мислител. Тренирам Тамара като резервен вариант, ако нещо се случи с мен… Миналата нощ отново изпратихме мислител на Фобос. Стивън повери ръководството му на Дани Пинчър. Готови сме за война.

Война. Тази дума обобщаваше всичко казано до този момент и придаваше на приготовленията ни някаква странна, напрегната и забързана форма.

— Какво ще реши президентът според теб, Касея? — попита ме Чарлз.

Знаех какво го притеснява. Човек, който веднъж бе държал в ръцете си дамоклевия меч, никак не изгаряше от желание да го види отново в действие.

— Сигурно са взели мерки да се защитят от Фобос, ако предприемем нещо с него — отвърнах аз.