Кратка история на почти всичко

Парадоксалното е, че голяма част от проблема е недостиг на доказателства. Откакто свят светува няколко милиарда човешки същества (или човекоподобни) са живели, като всяко е давало своя принос чрез внасяне на генетично разнообразие в човешкия вид като цяло. От това огромно число цялото ни разбиране за човешката праистория се базира на останките, често изключително фрагментарни, от навярно 5000 индивида. „Всичко може да се сложи отзад в един пикап, ако нямаме нищо против в това да объркаме всичко,“ отговорил Йън Татерсал, брадатият и дружелюбен уредник по антропология в Американския музей по естествена история в Ню Йорк, когато го запитах за размера на общия световен архив от хоминиди и ранни човешки кости.

Недостигът нямаше да е толкова голям, ако костите бяха разпределени равномерно във времето и пространството, но, разбира се, че не са. Появяват се случайно, често по начин, изпълнен с „надежди“. Homo erectus е ходел по Земята над милион години и е населявал територия от Атлантическия край на Европа до Китай откъм Пасифика, но въпреки това, ако възкръсне всеки индивид от Homo erectus, за чието съществуване можем да гарантираме, няма да се напълни и един ученически автобус. Homo habilis се състоят дори от по-малко: само два частични скелета и няколко изолирани кости от крайници. Нещо толкова краткотрайно като собствената ни цивилизация със сигурност въобще няма да бъде никога изяснено от фосилния летопис.

„В Европа,“ казва Татерсал за илюстрация, „имате хоминидни черепи в Грузия, датиращи отпреди близо 1,7 милиона години, но след това има промеждутък от почти милион години, преди да се появят следващите останки в Испания, точно в другия край на континента, и след това имаме друг промеждутък от 300 000 години преди откриването на Homo heidelbergensis в Германия — и никой от тях не прилича много на другите.“ Той се усмихна. „От тези фрагментарни парчета се опитваме да разберем историята на цели видове. Не е лесна работа. Наистина не знаем много за взаимовръзката между много древни видове — такива, които са довели до нас и такива, които в еволюционно отношение не са довели до никъде. Навярно някои не трябва въобще да бъдат смятани за отделни видове.“

Това че летописът е непълен, прави всяка находка да изглежда внезапна и да се откроява от другите. Ако имахме десетки хиляди скелети, разпределени на регулярни интервали през историческия летопис, щеше да има значително повече степени на отсенки. Цели нови видове не се появяват внезапно, както се подразбира от фосилния летопис, а постепенно от други съществуващи видове. Колкото по-близо се върнем към точката на разклоняване, толкова по-големи стават сходствата, така че е изключително трудно, а понякога и невъзможно да се разграничи късен Homo erectus от ранен Homo sapiens, тъй като има вероятност или да е двете, или нито едното, нито другото. Подобни спорове могат често да възникнат относно проблеми на идентифициране от фрагментарни останки — да се реши например, дали определена кост представлява женски Australopithecus boisei или мъжки Homo habilis.