Вихрената годеница

— Неговата сдържаност е разбираема. — Жан Марк отвори вратата и пропусна Жулиет да влезе в просторното антре. — Ние самите трудно печелим доверието му. За всичко това се иска време. — Той затвори вратата и се усмихна. — А сега забрави за всичките си грижи и се възхищавай на новия си дом! Назначих помощен персонал за работата в конюшнята, но не и за къщата, защото си помислих, че ти самата ще пожелаеш да го подбереш. — Той спря за миг. — В Чарлстън и околните села държат роби, но ние няма да правим същото.

— Естествено, че няма. — Жулиет забеляза нещо да проблясва в другия край на салона. — Кристалният лебед! Спомням си, че стоеше в кабинета на баща ти на Ил дьо Лион.

Той кимна.

— Мебелите бяха откарани в Чарлстън и се пазеха в един от складовете на пристанището, след като миналата седмица завършиха къщата, наредих да се извади всичко. Когато имаш достатъчно свободно време, можеш да нагласиш нещата по твой вкус.

— Къде са картините на Тициан и Фрагонар? — попита Жулиет — Да се надяваме, че са окачени на подходящо място.

— В библиотеката. Искаш ли да ги видиш?

Тя кимна с глава и учудена отбеляза, че Жан Марк стана особено напрегнат.

— Жан Марк, какво си направил с картините?

Той я поведе към една висока двойна врата.

— Защо сама не погледнеш?

Тя тръгна пред него и кимна мимоходом.

— Да, правилно си ги окачил.

— Не намираш ли нещо друго, достойно за одобрение?

Тя заразглежда по-основно помещението.

— Да, всичко е както трябва. — В същия миг разтвори широко очи от изненада. — „Вихреният танцьор“!

Върху бял мраморен пиедестал до високата стъклена врата статуетката сияеше в златното си великолепие.

— Но как е възможно това… — Жулиет се обърна към него. — Ние оставихме „Вихрения танцьор“ във Франция. Майката на Дюпре… — Тя тръсна объркано глава. — Нищо не разбирам.

— Има два „Вихрени танцьора“ — каза Жан Марк с приглушен глас. — Истинският „Вихрен танцьор“ и копието, което наредих на Дезедеро да направи, за да заблудя баща си. За съжаление той позна от пръв поглед, че творбата на Дезедеро е имитация и за мен фигурата загуби всякаква стойност. — Той вдигна рамене. — Дадох нареждане да я претопят и да продадат скъпоценните камъни.

— Но това нареждане никога не е било изпълнено. — Жулиет не отместваше поглед от статуетката, а мозъкът й трескаво работеше. — И когато след завръщането си от Андора спряхме на Ил дьо Лион, ти си разменил истинската фигура, която беше намерил при майка ми, с копието на Дезедеро, което все още се е намирало на острова. И после си разпоредил да откарат истинската фигура в Чарлстън, а фалшивата си взел със себе си в Париж.

Жан Марк се усмихна.

— И да и не.

— Какво ще рече това? Трябва да си постъпил по този начин.

— Да, истинският „Вихрен танцьор“ изпратих в Чарлстън и взех със себе си копието в Париж. — Той спря, за да си поеме дъх. — Но не размених статуетката, която майка ти беше взела от кралицата. Трябва да знаеш, че майка ти никога не е притежавала „Вихрения танцьор“, тъй като аз самият през 1752 година го отмъкнах от огледалната галерия и оставих в двореца копието на Дезедеро.