Страхът на мъдреца (Част I)

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?

— Малко — признах аз, — но никога по този начин.

— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?

Замислих се само за миг.

— Наследствената, ваша милост.

— Интересно. Защо смяташ така?

— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.

— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.

— Никакви ограничения ли, ваша милост?

— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.

Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:

— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.

— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.

Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.

— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.

Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.

— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори моята титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но аз знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?