Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
Започнах да използвам езика на пръстите без най-беглата представа какво можеше да проследи Дремльо. Възможно е да представлявах само някакво блещукащо очертание от ектоплазма, което мирише като Мъргън.
Никакъв смисъл. Тъкмо започнах и дойде чичо Дой, привлечен от гласа на Дремльо. Движенията му бяха болезнено тромави.
— Спокойно, младежо — каза той. — Ти ме помниш. Аз съм от семейството на Знаменосеца. Търсех те — Дой беше толкова нащрек, колкото би могло да е човешко същество. Сигурно можеше да ме чуе как дишам. — Ти говореше на Знаменосеца. Защо го направи?
— Не знам. Хванат съм в капан. Дойде човек. Взе детето, което беше тук с мен. Изплаших се. Знаменосецът е мой приятел и наставник.
Сладкодумно дете. И старателно заредено със здравословна доза от мнителността на Отряда.
А аз бях добре зареден със здравословен товар от новини, които трябваше да стигнат до равнината. Налагаше се да вървя. Дремльо щеше да е добре с Дой. Направих знак за коня. След три опита Дремльо кимна. Надявах се, че това беше отговор.
— Бил си пленник на жената, караща гарваните да летят? — попита Дой. Последната част от изречението той изговори на Нюен Бао, сякаш беше име, подобно на Хилядите гласове, но Дремльо така или иначе разбра. Умно хлапе. Трябва да го е прихванало, навъртайки се около мен.
— Да.
— Тя остави ли нещо? Къде се криеше, докато беше тук? — Дой освободи Дремльо, но беше очевидно, че свободата на хлапето не беше неговата истинска грижа. Поведението му затвърди моята представа, че трябва да е имало сблъсък между Нюен Бао и Ловеца.
Започнах да се рея по-надалеч. Дремльо каза:
— Има пещера. Ей там. Но не сме стояли много дълго вътре — тя подсвирна чудата мелодия само от четири ноти. Моят кон изпръхтя в отговор. Не можеше да дойде, естествено, защото самият той беше пленник.
Насочих се към равнината.
106
Кина търсеше мен. Или нещо друго. В каквато и посока да се насочех, усещах я отдалеч, макар и никога да не ме наближи. Но ако не бях аз нейната цел, тогава какво беше?
Борех се с подтика да побягна към Сари, убеждавайки се да изчакам оттеглянето на демона. Но логическата част от ума ми нашепваше, че Кина беше чакала от векове. Нямаше да изгуби търпение за една нощ.
Но защо би искала да ме намери?
Трябваше да се върна в тялото си. Богинята всяваше по-малко ужас, когато не бях измежду духовете.
Пожелах си Тай Дей да ме събуди. Когато някой го стореше, изглежда нямаше нужда духът ми да прекосява разстоянието до плътта.
Запромъквах се в лагера пред Портата на сенките. Богове, каква мръсотия! Успешният завоевател би трябвало да живее по-добре.
Едноокия се надигаше. Както и майка Гота. Беше на път да се стъкми още една ужасна закуска.
Навън беше светло. Аз все още бродех призрачно. Не бях го правил през деня, откакто изгубихме Пушека. Бях започнал да си мисля, че не го умеех по светло.
Налагаше се да се върна там, мислех си. Трябваше да научат. Те нямаше да седят да ме чакат. Нито пък щяха да ме носят. Не бях пленник.
Едноокия като че ли усети нещо. Стана нервен и заядлив. Което не беше кой знае каква промяна, наистина. Тогава Гоблин се надигна и заплаши да превърне Едноокия в гущер, ако не престане да псува. Гоблин не изглеждаше особено изнурен от своята експедиция и Едноокия не пропусна да му го натякне, вероятно за хиляден път. Дърленето започна. Майка Гота не се стесняваше да дава понякога собственото си мнение. Едноокия намери време насред безкрайната словесна вражда да напсува нас, останалите, задето не сме се мотали наоколо, докато той се появи отново, преди да изкатерим планината.
— Те трябваше да знаят, че ще се върна. Наясно са, че не бих могъл да остана надалече. Тръгнали са само за да ме дразнят. Това е онази дяволска жена. Или хлапето. И смятат, че ме наказват. Ще им дойде друг акъл. Изкушавам се просто да ги изпързалям. Ще им покажа аз. Щях да им липсвам, ако си бях заминал…
Това беше Едноокия, напълно вглъбен в най-типичния за него куп противоречиви безсмислици.
Сърцето му щеше да е разбито, ако бе узнал точно колко малко липсваше на повечето от нас. Разбира се, не бяхме попадали в много ситуации, където да е имало нужда от присъствието му наоколо. Едноокия и неговият приятел Гоблин нямаха много работа по мирно време.
Изведнъж осъзнах, че бяхме обградени от зловонието на Кина. То беше нараснало така бавно, че не се натрапи в съзнанието ми. Изхвърчах през Портата на сенките, съжалявайки, защото вероятно пропуснах да науча нещо интересно. Когато Едноокия си отвореше устата, рядко я затваряше, докато не си изпразни цялата глава.