Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Другарю полковник, за какво да се лъжем! Майка ми е тъкачка. Повече от двайсет години тича със совалката. За какво? Защо? Това не е живот. Аз не искам да тъка. Никой тарикат в тая държава не тъче! Само баламите! Я питайте ги тях! — тя посочва към нас. — Ами другарките от голямото добрутро? Те тъкат ли?… Миналия път вие ми казахте, че аз съм паразит… — тя поклати глава. — Не е вярно, другарю полковник! Аз не съм паразит, защото от никого нищо даром не съм получила! Изкарвам си го, както мога, със зор! Да не мислите, че е лесно да се търкаляш с пияни мъжища?… Не съм паразит. Търсете паразитите на друго място… по-нагоре от мене!
Ние стоим със зяпнали уста и никой не обелва нито дума. Полковникът с облекчение й казва да си върви. Тя тръгва, но при вратата се спира, обръща се към нас, поглежда ни многозначително и се полюлява, пародирайки маниера на уличните момичета.
— Довиждане — казва тя.
— Тя е най-трудната от всички — обяснява веднага след нея полковникът.
— При нея абсолютно нищо не помага.
Въвеждат ново момиче, което полковникът ни представя предварително с прозвището Циганката. В нея наистина има нещо циганско — мургаво лице, гъсти вежди, плитки. Тя застава в средата като уплашено добиче, навежда глава и не поглежда никого. От обясненията разбираме, че тя среща своята клиентела около банята срещу Халите, че в йерархията на уличните момичета това е най-окаяният район. На няколко пъти са я залавяли в дребни кражби. Тя, горката, изглежда много смотана във всяко отношение. Предишната вечер е била видяна в колата на някакъв арабин. Питаме я дали е имала нещо с него. Тя кимва утвърдително.
— А той какво ти даде след това? — питам я аз.
— Една химикалка! — отвръща невинно тя и бърза да извади от омазаната си чанта една металическа сребриста химикалка.
Ние не знаем какво да мислим. После тя ни казва, че обикновено й подарявали чифт чорапи и я водели на вечеря.
Полковникът й казва, че й е намерил работа, че ще й се уреди жилище и че се надява животът й да се промени. Тя плахо се съгласява с всичко, което той казва, макар че изглежда далече от съдържанието на разговора. Тя е готова да обещае всичко само за да я пуснат да си върви. В нея има нещо много убито и жалко.
Следващото момиче влиза с плач и не спира да плаче и хълца през цялото време, докато е при нас. Тя не е в състояние да отговори на никакви въпроси и въпреки усилията на полковника да я успокои раменете й продължават да се тресат. Тя е съвсем млада, може би на не повече от 19, и е дете на разведени родители, които са я оставили на улицата. Един от нас я е виждал да кисне в „Славянка“ и в „Бамбука“ в компания на пияни актьори. Тя няма никакъв доход и никакъв покрив. Не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне…
Контрастът между нея и следващата е огромен. Последната влиза спокойно, със самочувствие, което съответствува на красотата й. Тя е едно от момичетата, които сме срещали на площад „Славейков“ и които винаги привличат погледите. Никой никога не би допуснал, че това момиче има клиентела от около 40 души на седмица. Тя няма никакво чувство за виновност спрямо когото и да е и разказва за себе си без нотка на самосъжаление. Когато напуснала гимназията, търсила работа. „Знаете как се намира работа за младо момиче без специалност“ — отбелязва тя. Разбира се, кадровиците обещават… ако тя дойде на една по-специална среща… „Обещават, ама не изпълняват“ — усмихва се тя. После идва работата на статистка в киното, където отново всеки обещава нещо повече, като режисьорчетата си я подхвърлят като топка един на друг, докато тя си казва: „Стига съм правила подаръци“… И тогава решава: Щом животът е такъв, поне нещо да излиза от това. Тя никога не иска да й платят. Иска пари на заем. Или пък си избира някакъв подарък. „Човек трябва да е учтив в тая професия.“ Полковникът я пита не й ли е неудобно, когато среща близки или приятелки отпреди…
„Защо ще ми е неудобно! — повдига рамене момичето. — Те са по-зле от мене. Омъжват се за хора, които не обичат, и умират да им изневеряват за отмъщение. Аз поне не изневерявам никому.“
Питаме я защо не иска да се захване с някаква работа.
„Не е ли все същото — казва тя — кой ще те прекарва — държавата или някакъв тип от улицата!“
И за да ни поясни точно какво иска да каже, тя ни рисува картина, която ние познаваме. Ужасно монотонния, безцветен и безнадежден живот на зле платена чиновничка, която отгоре на всичко трябва да удовлетворява сексуалните желания на началниците си и чиято единствена цел е да намери някой да се ожени за нея, за да й даде сигурност…