Разпръснати слънца
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разпръснати слънца». Краткое содержание книги:
— Нира Кали, зелената жрица и ваша любовница, е жива. Държах я в изолация на Добро. Намира се на един усамотен остров, където се грижат за всички нейни нужди. Смея дори да кажа, че там се чувства по-добре, отколкото докато беше в разплодителния лагер.
Джора’х ахна и се наведе напред.
— Нира е жива?! — В душата му си даваха среща радостта и гневът. Не знаеше дали да прегърне Удру’х от радост, или да нареди незабавната му екзекуция. — И ти си го пазил в тайна от мен!
Губернаторът бе все така спокоен.
— Вече не виждам причини да я държа като пешка в играта. Господарю, не бях сигурен в способностите ви да управлявате империята в кризисни моменти. Но сега се убедих в това, въпреки че не разбирам привързаността ви към Нира Кали. — Той сведе глава. — Ще ви я върна.
Докато го гледаше изцъклено, магът-император си даде сметка, че радостта от новината за Нира, възможността да я види отново, да й поиска прошка за всичко, което бе преживяла не по негова вина, е много по-силна от желанието за мъст. Така че се постара да говори спокойно и отвърна:
— Дори след като ми я върнеш здрава и читава, ще има много неща, за които да отговаряш. И все пак трябва да призная, че вестта ти ми донесе голяма радост. Сякаш нова звезда засия в илдирийското небе. — Той се поколеба. — Изненадан съм обаче, че ми разкриваш всичко това, без да искаш нищо в замяна. Винаги съм те смятал за прекалено затворен и егоистичен.
— И тъй да е, господарю, трябва да знаете, че ще служа на вас и на империята до сетния си дъх. Следвах наставленията на баща ни, също както сега изпълнявам вашите заповеди, макар и невинаги да ги одобрявам. — Той сведе отново глава и отстъпи назад. — Никога не съм бил ваш враг.
130.
Антон Коликос
Илдирийците бяха изненадани от клането на Марата. Според Язра’х магът-император отдавна подозирал кликиските роботи. Сега най-лошите му страхове се били потвърдили.
Дори на слънчева светлина и заобиколен от хора в Призматичния палат, паметителят Вао’сх оставаше затворен в себе си, неотзивчив, лишен от живот. Прочутият разказвач все още не успяваше да открие обратния път към безопасната мрежа на тизма, макар сега тя да го заобикаляше отвсякъде.
Антон много страдаше за приятеля си.
Към него се държаха като към почетен гост, Язра’х дори му предложи ескорт, но той отказа.
— Искам да видя Вао’сх — заяви й при следващата им среща.
Красивата телохранителка го поведе по извитите коридори, озарени от разноцветни светлини. До тях крачеха нейните исикски котки.
Старият паметител лежеше, окъпан в топла светлина. Очите му гледаха незрящо. Лицето му беше безизразно, умът — погълнат от лудостта.
Язра’х се обърна към свещеника-философ, който се грижеше за Вао’сх.
— Има ли промяна в състоянието му? — Той не сваляше изплашен поглед от исикските котки и тя изсъска: — Отговори ми!
— Той е изгубен и сам, вечен скитник в слепия край на Източника на светлина. Можем само да се надяваме, че ще е щастлив там.
— Двамата срещнахме и преживяхме заедно множество трудности. Сражавахме се с чудовища и роботи и избягахме. Дни наред летяхме, без да знаем къде сме. — Антон въздъхна. — Не мога да повярвам, че се е предал.
Язра’х го погледна с уважение. С дългата си спусната зад раменете коса приличаше на героиня от легендите за страховити жени: на амазонска кралица, дори на валкирия. Антон си помисли, че дъщерята на мага-император вероятно би останала доволна от сравненията…
Антон прекара до леглото на паметителя дълги часове. Държеше в скута си един от инфобележниците, които бе донесъл от Земята.
— Смятам да ти чета, Вао’сх — заговори по някое време. — Дори и да не можеш да ме чуваш, ще те развличам с различни истории. Опитай се да уловиш нишката на гласа ми и по нея да се върнеш при мен. — Повика директорията с литературните произведения и си пое дъх. — Епичните произведения на Омир са най-близки до Сагата за седемте слънца. — Антон се покашля и поде с патос: — „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои…“ — Пое си дъх и продължи нататък.
Язра’х често наминаваше да провери състоянието на паметителя и дали осигуряват на Антон всичко необходимо. В началото бе учудена от грижите, които той полагаше за Вао’сх, после — трогната.
Антон се стараеше да не се поддава на отчаянието. Гласът му пресипна, но въпреки това той продължаваше да чете за Троянската война, за героите Хектор и Ахил, за опасната любов на Парис към Елена, за обезчестения Аякс, който се набучил на собствения си меч.