Дан на Хрътките

— Моля, заповядай.

Круппе се усмихна ведро и извади от единия си ръкав голяма прашна бутилка, вече отпушена. Огледа печата на тъмнозеленото стъкло.

— Леле, избата ти наистина е снабдена добре! — От другия ръкав се появи кристален бокал. Той си наля, отпи и млясна. — Възхитително!

— Някои споразумения бяха финализирани — каза Барук.

— Крайно впечатляващо, Барук, приятелю на Круппе. Как може такива злокобни моменти да се измерят, чуди се човек. Ако е от чудещия се вид. Все пак слушай: заровената порта се открехва, прах се изсипва, стържат камъни! Можем ли ние, в смиреното си нищожество, да се надяваме да спрем такива неизбежни неизбежности? Уви, пясъкът на времето изтича. Всички съдби кръжат и дори боговете не могат да отгатнат как ще се катурне всяка от тях. Самата луна изгрява несигурна в тези нощи. Звездите тръпнат, камъни падат нагоре, грешни съпруги прощават и забравят — о, дошло е време за чудеса!

— А това ли ни трябва, Круппе? Чудеса?

— Всеки момент всъщност може да изглежда изменчив, хаотичен и тревожен, но — Круппе знае това с най-голяма увереност — когато всичко се намести, миг след миг, то всяко отклонение е само една скромна чупчица, нищожна гънчица, дипличка спомен. Великите сили на мирозданието са като тежести, изпъващи тъканта на съдбите ни. Богат и беден, скромен и амбициозен, щедър и алчен, почтен и измамен, е, всичко е изгладено! Изпънато! Гънка, петно, ръб! Какво я е грижа Природата за драгоценните корони, опасно високо струпаните монети, великите имения и високите кули? Крале и кралици, тирани и ненаситници — мушици са всичко това на челото на света!

— Препоръчваш далечната перспектива. Всичко това е много добре, от гледна точка на историк и в ретроспектива. За жалост, Круппе, за нас, които трябва да живеем вътре, в самите събития, възгледът ти не предлага голямо облекчение.

— Барук, уви, говори истината. Живот вътре, живот отвън. Смъртните хрипове са нехармоничната песен на света. Колко вярно, колко тъжно. Круппе пита ето това: виждаш две сцени. В едната гневен съсипан мъж пребива друг до смърт в задна уличка в квартал Джадроуби. В другата мъж с огромно богатство крои със също толкова богати съзаклятници да вдигнат отново цената на зърното, като направят простия хляб тъй недостъпен, че цели семейства да гладуват, да стигнат до престъпен живот и да умрат млади. И двете ли са акт на насилие?

Висшият алхимик изгледа Круппе мълчаливо после каза:

— Само в единия от тези примери ще се намери кръв на ръцете на мъжа.

— Вярно, тъй осъдителните петна кръв. — И си наля още вино.

— Съществуват безброй схеми, на чието основание богатият би могъл да претендира за невинност. Смекчаващи обстоятелства, неочаквани разходи в производството, законът за търсене и предлагане, и прочие.

— Наистина, множество оправдания, с които водата се размътва и избистря — и кой тогава вижда кръвта?

— И все пак стига се до нищета, с цялото й присъщо отчаяние, стрес и тревога, с всичките й мръсни наслоения в душата. Може да се каже, че богатият търговец на зърно води коварна война.