Под купола (Том I)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Под купола (Том I)». Краткое содержание книги:
Недалеч от плячкосаните касови апарати Барби откри човека, когото търсеше. Джулия бе застанала там и трескаво снимаше.
— Зарежи това и ела с мен — каза й той.
— Не мога, няма кой друг да снима вместо мен. Не знам къде е Пит Фрийман, а пък Тони…
— Трябва не да снимаме хората, а да ги спрем, преди да се е случило нещо много по-лошо.
И Барби й посочи Фърн Бауи, който мина покрай тях с пълна кошница в едната ръка и бира в другата. Веждата му бе сцепена и кръвта течеше по лицето му, ала той изобщо не го забелязваше, съдейки по доволната му физиономия.
— Как?
Поведе я към Роуз.
— Готова ли си, Роуз? Време е за твоето шоу.
— Аз… ами…
— Запомни — най-важното е да говориш спокойно. Не се мъчи да ги спреш; просто се опитай да намалиш малко градусите.
Роуз си пое дълбоко дъх и доближи мегафона към устните си.
— ЗДРАВЕЙТЕ НА ВСИЧКИ, АЗ СЪМ РОУЗ ТУИЧЪЛ ОТ „ДИВАТА РОЗА“.
Няколко души се изхилиха, след което се огледаха, сякаш очакваха и другите да последват примера им. На пътека номер седем обаче Карла Венциано изведнъж се смути и помогна на Хенриета Клавард да се изправи на крака. „В крайна сметка има достатъчно ориз и за двете ни — каза си Карла. — Защо изобщо се държах така?“
Барби кимна на Роуз да продължи, прошепвайки й „кафе“. Някъде в далечината се разнесе сирената на приближаващата се линейка.
— КОГАТО ПРИКЛЮЧИТЕ, ЕЛАТЕ В РЕСТОРАНТА ЗА КАФЕ. ПРЯСНО СВАРЕНО Е, ЗАВЕДЕНИЕТО ЧЕРПИ.
Неколцина изръкопляскаха, но някой изрева:
— На кого му е притрябвало кафе? Имаме си БИРА!
Този изблик на остроумие бе посрещнат с одобрителни възгласи и смях.
Джулия подръпна Барби за ръкава. Намръщеното й чело му напомни за гримасите, с които някои представители на републиканците често изразяваха възмущението си от едно или друго обществено явление.
— Те не пазаруват, а крадат.
— Уводна статия ли ще пишеш, или ще ми помогнеш да ги спрем, преди някой да бъде убит заради пакет кафе?
Тя се замисли и кимна, а намръщената й физиономия бе озарена от онази очарователна усмивка, която той неусетно бе започнал много да харесва.
— В думите ви има резон, господин полковник — подхвърли Джулия.
Барби се обърна към Роуз и й даде знак с ръка, сякаш въртеше манивела. Тя го разбра и заговори отново, а той поведе двете жени по пътеките между стелажите, като започна с безжалостно плячкосания щанд с деликатеси (никога не бе изглеждал по-празен) и млечната секция. Беше нащрек, ако някой случайно реши да попречи на делото им, ала за щастие нямаше подобни опити. Роуз постепенно набираше кураж и самоувереност, а супермаркетът утихваше. Хората започваха да се разотиват. Повечето бутаха пазарски колички, претъпкани с провизии, ала въпреки това Барби го смяташе за добър знак. Колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре… независимо какво количество продукти щяха да отнесат със себе си. Изключително важно беше и да се отнасят с тях като с купувачи, а не като с грабители. Барби беше убеден, че ако върнеш на някого (без значение мъж или жена) неговото самоуважение, в повечето случаи ще му върнеш и способността да мисли и да разсъждава трезво.
Ансън Уилър се присъедини към тях, бутайки натоварена догоре пазарска количка. Изглеждаше засрамен, а едната му ръка кървеше.
— Някой ме цапардоса с буркан маслини — обясни той. — И сега мириша на италиански сандвич.
Роуз подаде мегафона на Джулия, която започна да предава същото послание със същия любезен тон:
— Приключвайте, уважаеми клиенти, и напуснете супермаркета културно и възпитано.
— Не можем да вземем тези неща — въздъхна Роуз, сочейки количката на Ансън.
— Но те ни трябват, Роуз! — възрази той. В тона му се долавяше както оправдание, така и твърдост. — Наистина се нуждаем от тях!
— Тогава ще оставим някакви пари — заяви тя. — Стига някой да не е откраднал портмонето ми от пикапа…
— Ами… Не мисля, че ще има някакъв смисъл — отбеляза Ансън. — Едни типове претарашиха касите и свиха всички пари. — Всъщност беше видял въпросните „типове“, ала не искаше да каже имената им, най-малкото не и пред редакторката на местния вестник.
Роуз бе ужасена:
— Какво всъщност стана тук? Какво, за Бога, се случи?
— Не знам — въздъхна Ансън.