Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
И му взе с рязко движение цигарата. Той я гледаше мълчаливо как пуши, а тя се преструваше, че не го забелязва.
— Севги — каза накрая той. — Не ми казвай, че ще се откажеш от разследването, след като знаеш, че са ни разигравали.
— Смяташ, че не мога да го направя ли? — попита предизвикателно тя и го погледна в очите. Издуха дима в лицето му. — Нещо бъркаш, Марсалис. Мога, и още как, защото откаченият психар, който е нарязал Хелена Ларсен и е ял от тялото й, е мъртъв. Ако не за друго, за това поне май трябва да ти благодаря.
— Няма нищо.
— Вярно, не знаем защо Мерин се е върнал, може и изобщо да не разберем. Но това аз мога да го преживея, така както съм преживяла куп неразрешени случаи, докато работех в „Убийства“. Пъзелът не винаги се подрежда докрай. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Понякога е достатъчно да хванеш лошия, та дори да се налага да сложиш кръст на останалото.
Той се обърна към морето.
— Е, това сигурно е човешка склонност.
— Да. Сигурно.
— Нортън ще е доволен.
Тя обърна глава, издуха нова доза дим към него и го погледна с присвити очи.
— Няма да говорим за Том Нортън, ясно?
— Добре. Няма да говорим за Нортън, няма да говорим и за Рен. Няма да говорим за нищо неудобно, защото ти си получи чудовището на тепсия и само това има значение. Боже, нищо чудно, че вие, хората, сте толкова сбъркани.
В очите й припламна гняв.
— Ние хората? Майната ти, Марсалис. Знаеш ли какво? „Ние хората“ живеем в мир, какъвто тази планета не е виждала никога. Постигнали сме просперитет, толерантност, справедливост…
— Като се изключи Флорида, както се убедих от собствен опит.
— А ти какво очакваше? Флорида е в Джизъсленд. В глобален мащаб, обаче нещата вървят на добре. В Близкия изток вече не се бият…
— Засега.
— … в Африка няма глад, не водим война с Китай…
— Само защото на никой не му стиска да се опъне на китайците.
— Не. Защото се научихме, че „да им се опънем“ не е печеливша стратегия. Вече никой не може да спечели от една война. Промяната е бавна и трябва да дойде отвътре.
— Кажи го на бегълците от черните лаборатории.
— О, спести ми шибаната си псевдосъпричастност, ако обичаш. Изобщо не ти пука за някакви си китайски бегълци, които дори не си виждал. Познавам те, Марсалис. За хора като теб несправедливостта има лични измерения — ако не е застигнала самите вас или някой, когото познавате, изобщо не я забелязвате. Вие не…
— Застигна ме и още как, мамка му!!!
Крясъкът се изтръгна сякаш по своя воля и отекна в огромното пространство под купола. Севги се зачуди дали и криминалистите горе не са го чули. Ръцете му се озоваха на раменете й, пръстите му се забиха в месото й, главата му се наведе към нея, очите му сякаш пробиваха дупки в нейните. Не се бяха оказвали толкова близо един до друг от последното им чукане и нещо в нея, нещо заровено дълбоко, древна подпрограма, дремеща в гените й, се активира от близостта и разпрати из тялото й старите объркани сигнали.
Тази част от себе си Севги мразеше най-много.
Не сведе очи. Посегна и притисна горящото връхче на цигарата в ръката му.
Нещо избухна в очите му и угасна също толкова бързо. Той пусна рязко раменете й. Отдръпна се сякаш на забавен каданс. Тя го тикаше назад с поглед.
— Дръж си ръцете далеч от мен — изсъска му.
— Мислиш, че…
Гласът му беше прегракнал. Млъкна, преглътна и започна отначало:
— Мислиш, че не е възможно да съчувствам на човек, избягал от черна лаборатория? На някой въплътен генетичен експеримент? Аз съм същият като тях, Севги. Какво беше „Орел“ според теб? Аз съм един шибан експеримент, това съм. Израснах в контролирана среда под топлите „грижи“ на шибани костюмари. Изгубих…
Млъкна отново. Отклони поглед. Свъси леко чело. За част от секундата й се стори, че ще се разплаче, и собственото й гърло се стегна в пристъп на съчувствие.
— Копелдак гаден — тихо каза той.
Тя зачака, но накрая не издържа и попита:
— Какво?
Марсалис я погледна. В очите му нямаше и следа от предишния гняв. Каза тихо:
— Бамбарен. Шибаният Манко Бамбарен.
— Какво имаш предвид?
— Когато говорихме горе, при Саксайхуаман, помниш ли? Манко мислеше, че са отделили Марисол — сурогатната ми майка — от мен, когато съм бил на четиринайсет години. Само че това се отнася за проект „Поборник“. В „Орел“ го правеха на единайсет. Работеха по различна методика.