Драконите на изгубената звезда [bg]

Някои дори крещяха, че победата е тяхна. Квалиност може и да беше ужасно пострадал и вероятно мнозина бяха загинали, но народът на елфите щеше да живее. По-късно щяха да погребат мъртвите и да ги оплачат. И щяха да запеят песни, величествени песни за смъртта на драконесата.

Берил обаче не беше мъртва. Както се бе изразил Дюмат, дори не беше започнала да умира. Драконовото копие й бе причинило непоносима болка и донякъде беше успяло да размъти разсъдъка й, но ето че болката започваше да намалява. Паниката я напускаше и отстъпваше място на яростта, която бе изпълнена с пресметливост и заплаха — далеч по-голяма заплаха от безредното помитане на всичко, което виждаха очите й само допреди миг или два. Войниците й вече се трупаха по бреговете на двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщаха столицата. Сигурно в този момент вече се канеха да прекосят от другата страна. Елфите бяха разрушили всички сухопътни връзки, ала войниците на Берил носеха със себе си стотици салове и плаващи мостове, които да ги прехвърлят през широките по сто стъпки ръкави на реката.

Скоро войните на драконесата щяха да се нахвърлят върху Квалиност и да подложат защитниците му на сеч. Кръвта на елфите, по-сладка и от майско вино, щеше да потече по улиците на града. Идването им щеше да причини само едно неудобство: Берил нямаше да може да използва отровния си дъх, за да не погуби както чуждите, така и своите войници. Това, разбира се, беше дреболия, която не я притесняваше особено. Просто щеше да избива елфите с десетки вместо със стотици.

Успокоена от логиката на мислите си, Берил се престори на отпаднала и остана просната по възможно най-позорния за нея начин. С мрачно удоволствие усещаше тъй любимите за елфите дървета, премазани под огромното й туловище. Премигна няколко пъти, за да проясни очите си от кръвта и да огледа пораженията, които бе нанесла в гнева си над някога красивия град. Картината поне донякъде възвърна самочувствието й. Никога и никого не бе мразила толкова — нито дори своята братовчедка Малис, — както сега мразеше тези елфи.

Сега те изпълзяваха от мишите си дупки, за да се приближат и да я погледнат отблизо. В ръцете им имаше копия и лъкове със запънати стрели. Берил ги презираше. Все още не бе изковано копието, което щеше да отнеме живота й, било то и драконово. А стрелите пък едва ли можеха да й навредят повече от обикновено ужилване от пчела. Елфите бяха навсякъде край нея; жалки, безмозъчни създания, вторачени в чудовищното й тяло с мъничките си кривогледи очички, бърборещи на мазния си език.