Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
През лятото на 1956 година председателят, който имаше от брака си две дъщери, но нито един син, уреди по-голямата да се омъжи за човек на име Нишиока Минору. Намерението му бе господин Нишиока да приеме фамилното име Ивамура и да стане негов наследник, но в последния момент господин Нишиока се отказа и информира председателя, че разваля годежа. Беше много избухлив младеж, но според председателя изключително умен. Около седмица и нещо председателят беше разстроен и навикваше без повод прислугата и мен. Не го бях виждала толкова съкрушен.
Никой никога не ми каза защо Нишиока Минору разтрогна годежа, но и нямаше нужда да ми казват. Предишното лято основателят на една от най-големите японски застрахователни компании беше уволнил сина си от поста президент и беше поверил компанията на много по-млад човек — негов незаконен син от токийска гейша. По онова време това предизвика скандал. И преди в Япония са се случвали подобни неща, но в по-ограничен вариант — в семейни магазини за кимона или сладкиши например. Директорът на застрахователната компания описа в един вестник първородния си син като „добросъвестен млад човек, чиито достойнства за жалост не могат да се сравнят с…“, и беше назовал името на незаконния си син, без дори да намеква за връзката помежду им. Но с намек или без намек, беше все едно, защото скоро всички разбраха истината.
Е, ако си представите, че след като вече е приел да стане наследник на председателя, Нишиока Минору се с сдобил с някаква нова информация — че неотдавна на председателя му се е родил, да речем, незаконен син… сигурна съм, че подобни обстоятелства обясняват достатъчно красноречиво категоричното му намерение да развали годежа. Всички знаеха, че председателят страда, че няма син и е много привързан към дъщерите си. Нима съществуваше причина да се мисли, че няма да е точно толкова привързан и към свой незаконен син, привързан дотолкова, че преди смъртта си да промени своето завещание и да даде на него компанията, която е съградил със свои ръце? Колкото до това дали наистина съм родила син от председателя… Ако наистина е така, със сигурност бих отказала да го коментирам от страх, че личността му ще стане публично известна. Никой не би имал интерес от подобно нещо. Убедена съм, че най-доброто е да не казвам нищо. Сигурна съм, че ме разбирате.
Седмица и нещо след отказа на Нишиока Минору реших да повдигна пред председателя един много деликатен проблем. Бяхме в къщата в Киото — седяхме след вечеря на верандата с изглед към обраслата с мъх градина, председателят беше умислен и откакто сервираха вечерята, не бе проронил дума.
— Споменах ли на данна-сама — започнах аз, — че напоследък имам много странно усещане?
Погледнах го, но не открих признак, че изобщо слуша.
— Все си мисля за чайната „Ичирики“ — продължих. — И честно казано, започвам да си давам сметка колко ми липсва контактът с посетителите.
Председателят само гребна от сладоледа си и пак остави лъжичката в чинията.
— Вече никога не мога, естествено, да се върна в Гион, разбирам това. И все пак се чудя, данна-сама… не би ли се намерило местенце за малка чайна в Ню Йорк?
— Не разбирам за какво говориш — откликна той. — Не виждам причина да искаш да напуснеш Япония.
— Напоследък японски бизнесмени и политици се появяват в Ню Йорк толкова често и, естествено, колкото костенурките влизат в езеро. Повечето са хора, които познавам от години. Вярно, че да напусна Япония би било твърде рязка промяна. Но като се има предвид, че данна-сама ще прекарва все по-голяма част от времето си в Америка… — Знаех, че е така, защото сам ми бе разказвал за плановете си да открие там филиал на компанията.
— Нямам настроение за това, Саюри — поде той. Мисля, че искаше да каже още нещо, но аз продължих, сякаш не съм го чула:
— Казват, че дете, отгледано между две култури, често среща огромни затруднения. Затова, естествено, една майка, отвела детето си в място като Америка, би постъпила разумно да остане завинаги там.
— Саюри…
— Което ще рече, че жена, направила подобен избор, може би никога вече няма да доведе детето си в Япония.
Председателят беше може би вече проумял какво искам да кажа — че махам от Япония единственото препятствие пред това Нишиока Минору да стане негов наследник. За момент изглеждаше стреснат. А после, след като вероятно в съзнанието му се оформи представата за това, че го напускам, раздразнението му се счупи като яйце и от ъгълчето на окото му капна една-единствена сълза, която той отмахна, сякаш отпъди муха. През август същата година пристигнах в Ню Йорк и отворих своя собствена много малка чайна за японски бизнесмени и политици, посещаващи Америка. Майка, разбира се, се опита да наложи правилото, че всякакъв мой бизнес в Ню Йорк е само разширяване на бизнеса на нашата окия, но председателят отказа категорично да се съобразява с нея. Тя имаше власт над мен, докато съм в Гион, но напускайки, аз скъсвах връзките си с нея. Председателят изпрати двама свои сътрудници, които се погрижиха да получа всичко полагаемо ми се от нашата окия.