Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Гледах всичко като в сън, сякаш го бях виждала и преди и бях дошла тук, за да стана свидетел, за да не бъдат сами децата ми в часа на своята смърт. Помолих се на Бог да ги прегърне, когато стигнат до Него, помолих се да влязат в сияйната Шехина.
Синът ми не бе воин, беше малко момче. Воинът в семейството ни бе дъщеря ми, жената, която не бе очаквала да я нападне някой, който я бе обичал толкова много.
Кучето побесня, когато видя какво се бе случило с господарката му, виеше така, сякаш бе човек, а не звяр. Не отстъпи, когато Амрам се обърна, за да го прониже; застана над мъртвото тяло на Азиза и се опита да я защити, оголил зъбите си, от които се стичаше пяна. Амрам го изрита, после го нападна, но кучето остана на място. Звярът търсеше отмъщение, по-верен на своя боен другар от този, който го пронизваше сега, отново и отново.
Огромното куче отказваше да умре, пазителят на моята дъщеря, чиято тайна бе разкрита след смъртта й — тя бе единствената млада жена, която бе подстригала косата си и носеше мъжки дрехи. Червените й стрели се бяха пръснали около нея, нейното поле с цветя, последното й сбогуване. Макар да бе смъртно ранено, кучето се вкопчи в Амрам и заби зъби в плътта на врага си. Стоях там, замаяна от скръб, и наблюдавах битката, докато и кучето, и мъжът бяха толкова наранени и изтощени, че нито можеха да продължат, нито да умрат.
Мъжът от долината трябваше да изпълнява заповедите на водача си, защото бе един от десетимата избраници. Вместо това бе дошъл да потърси Азиза. Когато видя какво е станало, преряза гърлото на кучето, за да може звярът да умре с чест. Така го освободи от мъките и от задълженията му на този свят. Но когато застана над Амрам, който се гърчеше от болка, не му предложи нито утеха, нито подкрепа. Мъжът, който някога се бе казвал Йоав, тогава, когато все още бе имал състрадание и вяра в душата си, остави убиеца на дъщеря ми да умре в агония.
Когато Амрам най-накрая издъхна, Мъжът от долината свали бронята на мъртвеца, за да му отнеме и тази чест; разсече я на части и остави сребристите люспи да се посипят по земята, за да знае Бог, че тук лежи страхливец, незаслужаващ да бъде наречен воин. После свали молитвения си шал и покри Азиза, сякаш тя бе мъж, воин, паднал в битка. Може би искаше да вярва в това. Не можеше да понесе да я види като жена, като момиче от плът, не от желязо, което също го бе обичало.
Когато обезумелият воин се втурна обратно към хаоса на площада, аз се затичах към децата си. Затворих очите им и се помолих за душите им. Умих стъпалата и ръцете им с вода от езерото, макар че от пепелта тя бе почерняла. Посипах главите им с билките, които носех със себе си, и казах заклинанията, за да бъдат защитени — ако не в този свят, то поне в отвъдния. Припомних си за миг как ги бях родила: Азиза в стаята в Йерусалим с трите жени, посветили се на кешафим; Адир в палатката в Желязната планина, където чаках съпруга си да пристигне от източните брегове на Моаб, яздейки с бързия си кон, за да може на десетия ден да види сина си и да го обяви за цар на своя народ.
Десетимата бяха поели на убийствения си поход в името на нашата чест и за прослава на Бог. Докато се качвах по стъпалата към платото на върха на планината, навсякъде се натъквах на тела. Тези, които се бяха обичали, тези, които се бяха ненавиждали, тези, които вярваха в свободата на Цион, тези, които бяха последвали съпруг или брат, тези, които бяха родени в планината, тези, които бяха сънували, че ще умрат тук… Всички лежаха един върху друг по камъните. Видях гарвана в черния шал, който ме бе прогонил в пустошта, свита на кълбо в градината си, и се разплаках за душата му. Видях бащата на Йаел, убиеца, който бе отнел живота на мнозина из двора на Храма в Йерусалим, покосен близо до казармите, кръвта му бе ярка като цвете.
Отидох в гълъбарниците и отворих вратите на първите два, после и на третия, каменния колумбариум, построен като кула, мястото, където най-често работех с дъщерите си, където Ревка бе дошла, все още скърбейки, където Йаел бе викала птиците без нито една дума. Знаех, че ще се разбира с тези създания, още когато за пръв път бяхме отишли на пазара в Йерусалим и тя ме бе помолила да освободим гълъба, който бяхме купили, а в замяна ми бе обещала, че направи всичко, което поискам от нея.
Изпъдих гълъбите, като размахвах шала си, свирках и наподобявах гласа на ястреба, за да напуснат гнездата си. Те литнаха в почернялото небе, всички наведнъж, осветиха мрака със своето сияние, разнасяйки съобщението, че е настъпило време за умиране и време за възкресение.