Изповедник

— Голяма си точно колкото трябва.

Рейчъл не можеше да си представи какво общо има колко е голяма.

— Е, кажи какво да направя.

Майка й взе фенера и се изправи.

— Ела, ще ти покажа. — Посегна към ръката на Рейчъл. Искам да отнесеш изключително важно съобщение, което ще спаси човешки живот.

Щом излязоха в коридора, осветен от фенера, видяха, че навън няма жива душа. Не се виждаха тъмничари.

Рейчъл с удоволствие би помогнала на друг човек. Знаеше какво е да те е страх и да се нуждаеш от помощ.

— Искаш да предам съобщение?

— Точно така. Знам, че си смела, но сега искам да не се плашиш от гледката. Няма от какво да те е страх, обещавам ти.

Докато вървяха по коридорите, Рейчъл започна да се притеснява. Вярно, майка й й беше помогнала. И тя искаше да й върне жеста.

Но нещо я притесняваше. Когато някой ти каже да не се страхуваш, значи има от какво да те е страх. Е, едва ли ще е по-ужасно от смразяващите погледи на онези мъже или от вещицата.

Чейс я бе учил, че е нормално да те е страх, но ако искаш да оцелееш, трябва да овладееш страховете си и да намериш начин да си помогнеш. Страхът, обичаше да казва той, не може да те спаси, но овладяването му — да.

Рейчъл погледна красивата си майка.

— За кого е съобщението?

— Искам да помогна на един приятел. Ричард.

— Ричард Рал? Ти познаваш Ричард?

— Важното е, че ти го познаваш. Както знаеш, той се опитва да помогне на всички.

Рейчъл кимна.

— Искам да му занесеш едно съобщение, за да видим дали няма да успеем да му осигурим помощта, от която се нуждае.

— Добре — изчурулика Рейчъл. — С удоволствие ще му помогна.

Майка й кимна.

— Чудесно, той заслужава любовта ти. — Спря пред една тежка порта встрани и стисна Рейчъл за ръката. — Не се страхувай, чу ли?

Рейчъл погледна майка си, нещо й затрептя под лъжичката.

— Добре.

— Няма от какво да се страхуваш. Обещавам ти. Ще бъда до теб.

Момичето кимна. Майка й отвори вратата, лъхна ги студен въздух.

Рейчъл видя луната, облещена на нощното небе. Тъй като зрението й бе свикнало с тъмнината, сега виждаше прекрасно. Намираха се в някакъв двор, заобиколен от каменен дувар. Мястото беше доста просторно, имаше доста дървета и храсти.

Двете пристъпиха в пронизващия хлад на вечерта. Рейчъл се вкамени, забелязала срещу себе си чифт тлеещи зелени очи. Дъхът й заседна в гърлото и не позволи на гласа й да излезе. Огромни криле се разгърнаха над главата й. Луната озари пулсиращи вени.

Беше змей.

Рейчъл беше убедена, че звярът ще ги разкъса всеки момент.

— Не се страхувай, Рейчъл — нежно отрони майка й.

Рейчъл сякаш бе залепнала за земята.

— Моля?

— Това е Грач. Той е приятел на Ричард. — Тя се извърна към смъртоносния звяр и го погали. — Нали, Грач?

Пастта зейна. Гигантски зъби заблестяха на светлината на фенера. Горещият му дъх изсъска на студения въздух.

— Грррч оббббча Рииичрд — изръмжа съществото.

Рейчъл примигва. Всъщност не беше точно ръмжене. Тя различи думите.

— Обича Ричард, това ли каза?