Отминали времена

— Моля ви, нека ви помогна да слезем долу.

Този път тя се съгласи безмълвно.

Придържах я леко, докато вървяхме. Бавно, внимателно се спускахме по извитото стълбище. Тя настояваше да си носи бастунчето и то се влачеше подире ни, бележейки напредъка ни с ужасното си потракване. Не говорехме, и двете бяхме твърде изморени.

Когато най-сетне стигнахме до затворената врата на жълтия салон, Пърси Блайд спря. Овладя се единствено със силата на волята, изпъна тялото си и стана с един-два сантиметра по-висока.

— Нито дума на сестрите ми — предупреди тя. Гласът й не беше нелюбезен, но сухотата в него ме слиса. — Нито дума, чувате ли?

— Останете за вечеря, Едит — покани ме Сафи ведро, когато влязохме. — Приготвих още храна, понеже стана късно, а вие още сте при нас.

Тя погледна към Пърси с приятно изражение, но аз усетих, че е смутена, че се пита какво толкова е разказвала сестра й цял ден.

Възпротивих се, но тя каза, че вече ми е сложила прибори и че бездруго навън вали като из ведро.

— Разбира се, че ще остане — каза Пърси, пусна ръката ми и бавно, но уверено се запъти към другия край на масата. Обърна се и ме погледна, когато стигна там, и на електрическата светлина в стаята видях колко изцяло, колко смайващо е успяла да възроди духа си заради своите сестри. — Принудих ви да работите на обяд. Най-малкото, което можем да направим, е да ви предложим вечеря.

Нахранихме се заедно, и четирите, с пушена треска — светложълта, слизеста, поизстинала, а кучето, което най-сетне бяха намерили в килера, през повечето време лежа в нозете на Джунипър, а тя му даваше парченца риба от чинията си. Бурята не утихваше, дори набра сила. За десерт хапнахме препечени филийки със сладко, пихме чай, после отново пихме чай и накрая вече нямаше за какво да си говорим. През равни интервали от време светлината потрепваше, сякаш токът щеше да спре, и всеки път когато отново се стабилизираше, си разменяхме успокоителни усмивки. През цялото време дъждът се стичаше от стрехите и се спускаше пред прозорците като плътна завеса.