За всичко се плаща

Вероника облече дълга тясна пола и блузка от тъмносиня коприна, върху тях наметна тясно сако от плат на синьо-бежово-розови цветя. Комбинацията се оказа много елегантна. Сребърните гривни и верижки прекрасно хармонираха с тъмносинята коприна, а бежовите обувки бяха съвсем в тон с бежовите цветя. С една дума — остана доволна от вида си.

Щом излезе от входа, тя отвори чадъра и се затича към колата си. Дъждът плющеше още по-силно от снощи, небето беше непрогледно сиво. Вероника хвърли чантичката си на седалката и завъртя ключа на запалването. Никаква реакция — двигателят кихна и замлъкна. Вероника дори не обърна внимание на тази дреболия: колко пъти абсолютно изправен автомобил не пали от първия път… и дори от втория. Спокойно повтори опита си. Пак нищо. И трети път. И пети… Минутите летяха, а тя така и не бе потеглила още от дома си, макар че според предварителните пресмятания трябваше вече да излиза на автострадата Залцбург — Виена. Вероника отново и отново завърташе ключа и отчаяно си мислеше, че нищо не разбира от автомобили. Единственото, което умееше, беше да натисне лостчето и да отвори капака. Но нямаше и най-малка представа какво трябва да прави по-нататък.

Мерна й се мисълта да вземе такси, но мигом я отхвърли. Прекалено дълго бе мислила как ще внася парите в банките и си бе дала сметка, че за нищо на света не би се качила в кола с един милион долара. Представяше си тази кола, предварително натъпкана с експлозив. Разбира се, беше планирала да пътуват с две коли: тя — със своята, Первушин — със своята. Охраната на парите и превозването им е негова задача, негов проблем. И ако нещо се случи по пътя, нека то се случи с него, не с нея. Ако замине за Визелбург с такси, ще се наложи или да го освободи, за да се прехвърли в колата на Первушин, или да вземе такси до Виена, да пътува с него цял ден из града и после пак с него да се върне в Гмунден. Първо, това ще излезе много скъпо — тя няма толкова пари, а милионът, който още днес ще бъде внесен на нейно име, изобщо не е предназначен за такива харчове. Второ — опасно е. Нищо не би попречило на шофьора да види през прозореца с какво се занимават те с Первушин в разни банки и кой знае как би се държал на връщане. Нали ще бъде вече тъмно… Вярно, има надежда Николай да прекара вечерта с нея, дори нощта, но от всяко положение утре тя ще трябва да се върне в Гмунден. Малко вероятно е Николай да я докара — той ще трябва бързо да се върне в Москва, да отнесе документите. Не, Вероника Щайнек-Лебедева твърдо знаеше, че най-добре би било да пътува със своята кола и от никого да не зависи. Но с нейната кола явно нещата се закучваха. Значи трябваше да хване такси. „По дяволите! — ядосано си помисли Вероника. — Ще стигна до Визелбург и ще освободя таксито. От Визелбург до Виена ще пътувам с Николай, а после ще видим. Сега най-важното е по-скоро да стигна за срещата, и без това вече закъснявам. Ами ако той не ме дочака, ако помисли, че съм се отказала, и си замине? Това ще означава сделката отново да се отложи за неопределено време. А аз не мога да чакам повече. Снощи след дежурството съблякох престилката и си казах, че вече никога, никога, никога няма да я докосна. Никога вече няма да пипна подлога със смрадливи изпражнения. Никога вече няма да се занимавам с чужди напикани чаршафи. Господи, толкова се радвах! Не мога отново…“