Отдел Убийства: Главният заподозрян
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #13
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: АТИКА
- ISBN: 954-729-031-2
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Главният заподозрян». Краткое содержание книги:
— Обеща да дойдеш в събота — отбеляза Соловьов. — Ася, вече не държиш ли на думата си?
— Нали те предупредих, че съм се променила. Сигурно в някои отношения — не в добра посока. А ти чака ли ме?
— Чаках те.
Той й се усмихна толкова топло и нежно, че за миг тя сякаш пак забрави за всичко.
— Изглежда обаче, че твоят човек не мисли така — каза тя уклончиво. — Може би те ревнува?
— Защо трябва да ме ревнува? — смая се Соловьов. — Не ми е син, който е недоволен, когато татенцето води вкъщи нова жена.
„Естествено, че не е син — отговори мислено Настя. — Но може да се окаже хомосексуалист. Така, както и ти, Соловьов, страстно обичаният някога.“ Но на глас каза съвсем друго:
— Знаеш ли, когато мъжът се занимава с женска работа, у него се появява женска психология. Твоят Андрей се чувства домакинята в дома ти, тук той чисти, поддържа реда, готви, грижи се за теб, и изведнъж се появява някаква… Влиза с мръсни обувки, пречи ти да работиш, а на това отгоре той трябва да й сервира кафе.
— Не говори глупости — прекъсна я Соловьов. — По-добре ми разкажи за себе си. Как живееше през тия години, с какво се занимаваше?
— Това не е интересно. Живях скучно, занимавах се с едно и също, в почивките превеждах за пари. А ти?
— Аз… — Той се усмихна някак странно. — Аз изживях несъстоял се живот.
— Как така?
— Животът ми можеше да бъде съвсем друг, но в резултат стана такъв, какъвто е.
— В резултат на какво?
— В резултат на всякакви събития. Два пъти се канех да замина завинаги в чужбина и двата пъти нищо не излезе. Просто над мен виси някаква орис. В крайна сметка станах инвалид и сега вече е съвсем сигурно, че никъде няма да отида не само от Русия, но дори от Москва.
— И защо се получи така? Попречи ли ти нещо?
— Нещо? — повтори иронично той. — Съдбата. Съдбата ми попречи. Исках да се разведа, да се оженя за друга жена и да замина с нея. В този момент Света загина и аз не можех да оставя тук сина си сам. Онази жена замина, както беше планирала, а аз останах.
— А втория път?
— Втория… Краката провалиха работата. Къде да отида в този вид.
Настя видя, че не му се ще да навлиза в подробности. Добре, тя може да изясни всичко, което трябва. Но е странно, че не изпитва потребност да сподели с нея. Доколкото познаваше Соловьов, той винаги обичаше да се оплаква и хленчи, да разкаже подробно колко е нещастен и как са го обидили. Винаги имаше нужда от съчувствие. Впрочем това бе преди дванайсет години. Сигурно сега е станал друг. Както и тя.
— Интересно какво каза на мъжа си, когато тръгна за насам? — Соловьов смени неочаквано темата.
— Някаква неистина. Това не е съществено. Той знае, че по цял ден съм на работа и не ме контролира.
— Значи не е ревнив?
— Никак — излъга Настя, без да й мигне окото.
Горкият Льошка! Та той се побърква да я ревнува от Соловьов въпреки всичките й кандърми и обяснения. Тя е принудена да го кара да страда, за да се опитат да разкрият тайната около изчезналите юноши. Тази тайна заслужава ли неговите терзания? Изобщо има ли нещо в този живот, заради което си заслужава да кара най-близкия си човек да страда? Разбира се, Алексей няма да й каже повече думичка по този повод, ще се тормози мълчаливо и ще преживява, но мигар от това й олеква?
Настя прекара у Соловьов около два часа. Бъбриха, вечеряха, спомняха си общи познати, като старателно заобикаляха острите моменти, свързани с миналите им отношения и възможните сегашни взаимоотношения. Настя постоянно улавяше бдителните погледи на помощника, но се стараеше да не обръща внимание. Разделиха се съвсем приятелски.
Прибра се късно вкъщи и веднага грабна телефона да позвъни на майка си.
— Мамо, помниш ли твоя аспирант Володя Соловьов?
Гласът на Надежда Ростиславовна веднага стана хладен и напрегнат. Тя беше в течение на някогашните събития.
— Помня. Но по-лошото е, че ти го помниш — отвърна тя сдържано.